Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— Ами, Ейдриън, аз наистина се нуждая спешно от моето официално искане 1133А.

— Добре.

— Би ли ме нарекъл очарователен мъж?

Ейдриън го изгледа като сърна, вцепенена от светлината на приближаващи фарове.

— Ъъъ, не? — каза накрая той, очевидно осъзнавайки, че не би могъл да даде положителен отговор и да запази лицето си безизразно.

— Правилно. Щастлив съм да установя, че не си изгубил досег с реалността. Това е предимството на новодошлия. Веднъж тук някой ме описа съвсем точно като „страдащ от дефицит на чар“ и това беше човек, който в действителност ме харесваше. Сега имам много прецизни инструкции за теб. Искам да се обадиш на младата си приятелка в „Архиви“ и — той прочисти гърлото си — да я очароваш така, че да й паднат гащите. Можеш ли да се справиш?

Ейдриън наклони глава с изумено изражение.

— Ами, аз… мисля… да. — Той преглътна. Страната го зовеше да изпълни дълга си! — Определено — добави той с по-голяма увереност.

— И се погрижи моето официално искане за 1133А да бъде обработено по-бързо от всяко друго официално искане 1133А, обработвано някога в историята на управлението. — Той се усмихна. — Гледай на това като на предизвикателство.

— Супер — отвърна Ейдриън.

Сетне Кейстън посегна към телефона; трябваше да размени няколко думи със заместник-директора. Не беше помръдвал от мястото си часове наред. Но стесняваше кръга.

Гейтърсбърг, Мериленд

Къщата беше едноетажна, във фермерски стил. Изглеждаше така, сякаш в нея бяха живели няколко поколения, и се отличаваше от съседните къщи единствено по добре поддържаните храсти зеленика, които растяха около основата й — жива ограда от бодлива растителност, която оставаше зелена дори през зимата. Не приличаше на безопасно място и може би не беше такова. Но Амблър трябваше да разбере.

Той позвъни на звънеца и зачака. Тя дали изобщо щеше да си е у дома?

Чу стъпки и в главата му изплува нов въпрос — а дали щеше да е сама? В гаража имаше само една кола, стара тойота корола, а алеята беше празна. Не беше доловил звуци на съжителство. Но това не беше доказателство.

Входната врата се отвори с няколко инча, а през отвора се опъна верига.

Чифт очи срещнаха неговите и се разшириха.

— Моля те, не ме наранявай — каза Лоръл Холанд с тих, изплашен глас. — Моля те, просто си отиди.

И сестрата, която беше помогнала на Амблър да избяга от остров Париш, затръшна вратата в лицето му.

Той беше подготвен да чуе бързо отдалечаващи се стъпки, набиране на телефонен номер. Вратата беше евтина, боядисан в кафяво талашит със залепени украси. Веригата беше за майтап. Един удар и щеше да изхвърчи от пантите. Но това не беше вариант. Амблър имаше само един шанс и трябваше да го изиграе по правилния начин.

Тя беше отстъпила от вратата, но очевидно стоеше близо до нея, сякаш смразена от несигурност, нерешителност.

Той отново позвъни.

— Лоръл — каза.

В къщата цареше тишина. Жената слушаше. Думите, който той произнесе след това, щяха да бъдат съдбоносни.

— Лоръл, наистина ще си отида, ако така искаш. Ще си отида и няма да ме видиш никога повече. Обещавам ти. Ти ми спаси живота, Лоръл. Видя в мен нещо, което никой друг не виждаше. Ти имаше куража да ме изслушаш, да рискуваш кариерата си, да направиш онова, което никой друг не направи. И аз никога няма да го забравя. — Той направи кратка пауза. — Но аз имам нужда от теб, Лоръл. Отново се нуждая от помощта ти. — Изчака няколко секунди. — Моля те, прости ми, Лоръл. Няма да те безпокоя повече.

Амблър обърна гръб на вратата със свито сърце и закрачи надолу по стъпалата на верандата, оглеждайки улицата. Беше малко вероятно някой да го е проследил и със сигурност не съществуваше причина хората да мислят, че би посетил служител от ротационните смени на психиатричната клиника, но той трябваше да се увери. Беше дошъл от Ню Йорк с такси и две коли под наем и през цялото пътуване беше наблюдавал внимателно трафика за наличие на опашка. Беше разузнал старателно целия квартал, където тя живее, преди да се приближи. Нямаше нищо нередно. По обяд улицата беше почти пуста. Само няколко коли на хора, които като Лоръл Холанд работеха ранна смяна и си бяха вкъщи, очаквайки завръщането на децата си от училище. От някои прозорци се носеше звукът на телевизионни шоу игри, от други се чуваше тиха радиомузика, докато домакините — издръжлива порода въпреки предупрежденията за застрашения им от изчезване статус — гладеха дрехи или полираха поръчаните по каталог мебели.