Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— И ти предполагаш…

— Да — каза незрящият агент. — Предполагам. Не го заявявам, сякаш го знам, защото не го знам. Само ти разказвам. За теб има ли логика?

Амблър започваше да чувства пареща жега въпреки хладната вода. Разпад на идентичността…, отреагиращо, конвулсивно его… психиатричният жаргон се завърна към него на остри, назъбени късове.

Лудост!

В опит да потвърди непосредствеността на възприятията си — да се потопи в реалността — той усети хладината на заобикалящата го вода, болката в мускулите си. Вдигна глава, попивайки и най-дребния детайл наоколо. Възрастната жена, която плуваше на кратките си отсечки, беше около осемдесетгодишна. Момичето — сигурно беше внучката й — в тъничкия червен костюм. Пълните жени, които пиеха кафе, изтегнати по шезлонгите край басейна в техните целомъдрени цели бански, без съмнение дискутиращи диети и гимнастически упражнения. От другата страна на облицованата с плочки повърхност прегърбен хигиенист с кофа и парцал. Китаец, неопределима възраст… в него нещо не беше както трябва.

Амблър примигна. Прегърбването не беше особено убедително, реши той, изучавайки сцената пред очите си, нито пък парцалът.

О, Господи!

Дали не халюцинираше? Дали не се поддаваше на параноични самозаблуждения?

Не, не можеше да си позволи да разсъждава така.

— Озирис — внезапно каза Амблър. — Има един хигиенист. Китаец. Един от вашите?

— Абсолютно невъзможно — отвърна Озирис. — Решението да дойдем тук беше спонтанно. Никой не знае за това.

— В него има нещо странно. Нещо… просто не знам. Но не можем да останем повече тук. — Амблър се гмурна под водата с намерението да изплува на няколко ярда разстояние, за да хвърли още един поглед на хигиениста, без това да става очевидно. Не можеше да се отърси от чувството, че в този човек има нещо нередно.

Секунда по-късно водата над главата му стана мътна, тъмна.

Инстинктивно Амблър преустанови изплуването си и се гмурна още по-дълбоко в басейна, преди да погледне нагоре.

От тялото на Озирис шуртеше кръв — бързината и налягането сочеха, че сънната артерия е била разкъсана от куршум — и се разливаше из хлорираната вода на вълнисти облаци.

Кевин Макконъли се опитваше да бъде търпелив с идиота на средна възраст в онова, което в „Плаза“ настояваха да се нарича „зона за преобличане“. „Съблекалня“ беше твърде низко, предполагаше Макконъли. „Съблекалня“ говореше за потни чорапи и бандажи; „Плаза“ беше за разглезени богаташи, на които им харесваше да мислят, че светът е създаден точно заради тях, сякаш някой първокласен шивач беше взел ножиците и иглите си и беше прекроил цялото проклето западно полукълбо точно по вкуса им. Синсинати ли препречва пътя ви, сър? Ще го преместим. Езерото Мичиган не е достатъчно голямо? Ще го разширим още малко, сър. Ето така говореха. Ето така мислеха. И ако имаше някое мехурче на планетата, където можеха да угаждат на тази фантазия, това беше хотел „Плаза“.

— Няма нищо — казваше Макконъли на идиота, червендалест мъж без врат. — Ако мислите, че някой е откраднал портфейла ви, ние трябва да го приемем сериозно. Само изтъквам, че изключително рядко имаме случаи на кражба в зоната за преобличане.

— Но винаги има първи път — изсумтя червендалестият мъж.

— Проверихте ли в джобовете на якето си? — попита Макконъли и посочи издутината в долния ляв джоб на морскосиния блейзер.

Мъжът изръмжа, но потупа джоба. Сетне извади портфейла и даже го отвори, сякаш за да провери, че наистина е неговият.

Чий портфейл очакваше да откриеш, тлъст шибаняк такъв? Макконъли се въздържаше от усмивки — можеха да се приемат погрешно.

— Значи всичко е наред — каза той.

— Никога не държа портфейла си там — сприхаво заяви мъжът. — Странно. — Той метна подозрителен поглед на Макконъли, сякаш Макконъли беше престъпникът. Сякаш той беше сгафил нещо. Последва безизразна усмивка. — В такъв случай съжалявам, че ви загубих времето. — Но тонът му някак казваше, че вината е на Макконъли.

Макконъли само сви рамене.

— Не се притеснявайте. Случва се често.

Особено с арогантни копелета като теб, които не си признават, като се издънят. Това беше проблем, с какъвто никога не се беше сблъсквал, когато работеше във ВП. Хората във военната полиция винаги знаеха мястото си. То бе прецизно упоменато на пагона върху раменете им.

Тъкмо се канеше да регистрира писмено „доклад за инцидент“ — само дето трябваше да ги наричат „доклади за липса на инцидент“, тъй като по-голямата част от тях бяха точно такива, оплаквания без причина, — когато чу писъци откъм плувния басейн.