Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— Откъде знаеш за това? — попита Амблър. По гръбнака му пълзяха тръпки.

— Защо мислиш, че изобщо ни събраха заедно? — Озирис сви рамене. — Моята кариера мина в психологически операции. Като на повечето лингвисти. Езикът се оказа основен препъникамък за експериментаторите. В добрите стари времена разпитваха руски дезертьор в немско скривалище или севернокореец в апартамент в Сеул и зашеметяваха нещастниците със сложния си протокол. Скоро тези хора поддаваха и започваха да бръщолевят на наречието на родното си село, а маймуните в агенцията нямаха и представа какво казват, нито пък можеха да разговарят с тях на родния им диалект. Тогава решиха, че са им нужни хора като мен. Обърнаха доста камъни, докато ни открият и вербуват. И така изпълнихме дълга си по един от психологическите проекти. После започнаха да ни дават под наем на други правителствени агенции. „Колегиалност“, така го наричаха. Всъщност ставаше въпрос за разпределение на ресурсите, за разширяване на бюджета.

— Други правителствени агенции. Като „Консулски операции“. Или Отряда за политическа стабилизация.

— Познаваш установения ред. Накрая помолих за официален трансфер към Държавния департамент, защото мислех, че ще е по-стимулиращо на езиковия фронт. Но в „Консулски операции“ се интересуваха от психологическия опит, който бях получил. По онова време вече се тревожеха за теб. Тревожеха си доколко си надежден. Харесваше им идеята да бъда около теб при някои операции.

— Значи си подавал доклади за мен.

— Точно така. Ти подаваше доклади за лошия, а аз подавах доклади за добрия, който ни помагаше да заловим лошия. Но ти го знаеше тогава, не се съмнявам в това. Просто работни задължения, нали?

— Мисля, че си спомням, че бях помолен да подам доклад за теб — каза Амблър. — Все още се опитваха да преглътнат идеята за сляп агент. Отново искаха да се уверят.

Озирис весело се усмихна.

— Говорим за слепия, който водел слепия. Ти си знаел за поръчението ми. Усещането ми беше, че си твърде възпитан, за да ми го кажеш.

— Предполагам, че съм знаел, че не ми мислиш злото.

— Така беше. Всъщност винаги съм те харесвал. Особено след Куала Лумпур.

— В действителност тази история се раздуха твърде много.

— Залавянето на джихадските палета? Не говоря за това.

— А за какво тогава?

— Върни се в спомените си малко преди това да се случи.

— Предполагаше се ти да ми помагаш в Световния център „Путра“. Което означаваше, че седеше в края на бара и пиеше някакъв ябълков сок. Приличаше на бира. В едното ти ухо имаше микрофон, за да слухтиш из фоайето. Идеята беше, ако чуеш нещо интересно или необичайно, веднага да ми сигнализираш.

— Така и не се наложи да го направя. Но аз говоря за онова, което се случи малко по-рано. Вървяхме заедно натам, закачили конферентните си табелки. И изтупани с онези скъпи бизнес костюми, на които дори и копчетата говореха „вземаме хонорар на час“.

Амблър изсумтя.

— Щом така казваш.

— Върховете на пръстите ми никога не лъжат. Отличен плат, съвършена кройка около врата и раменете. — Озирис вдигна ръце и размърда пръстите си. — И така, вървим по коридора, наближаваме целта си, а онзи селянин от провинциите се опитва да разбере как се стига до най-близката железопътна гара и никой не му обръща и грам внимание. От акцента му успях да разбера, че е диак, едно от най-примитивните етнически малцинства, които живеят в селата, разпръснати из остатъка на земеделската част на Малайзия, а да ти напомня, че всичко това се случва в сърцето на финансовата зона. Хората са заети и никой няма време за един селянин, затова, разбира се, го пренебрегват, сякаш е изтъкан от въздух. В отчаянието си дребният човечец — вероятно облечен в някоя нелепа роба и обут в сандали се обръща за помощ към теб.

— Щом така казваш — повтори Амблър.

— Сега, ти не си оттам и нямаш никаква представа. Но вместо да кажеш на човека „Съжалявам, не мога да ви помогна“, ти спираш един от онези устремено крачещи бизнесмени. Той, разбира се, е щастлив да спре заради такъв преуспял западняк като теб. После, със селянина, застанал близо до теб, ти го питаш: „Бихте ли ни казали къде се намира най-близката железопътна гара“, и стоиш там, докато костюмарят обяснява как точно се стига дотам. Междувременно аз чупя пръсти в джобовете на панталоните си, защото на нас ни предстои дяволски голяма задача за вършене, а ти губиш време, за да помогнеш на някакъв туземец да открие пътя към дома.