Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— Е, и?

— Не си го запомнил, защото не е означавало нищо за теб. Но за мен означаваше много. Мислех те за задник от първа лига като повечето от момчетата в ОПС и внезапно си казах, че може и да не си такъв.

— Нито дори от втора лига?

— Направо от някой селски отбор — разсмя се отново Озирис. Амблър си спомни, че Озирис обичаше да се смее. — Странно е какви неща си спомня човек. Странно е и какви не си спомня. Което ни довежда до следващата фаза на психологическите експерименти. Виетнам още е силен. Никсън още не е ходил на посещение в Китай. И следващото нещо, което се случва, е, че към екипа най-сетне се присъединява един много умен, много опасен, много могъщ човек.

— Да не ми даваш някакъв проклет урок по история?

— Знаеш какво казват. Онези, които забравят миналото…

— Пропадат на изпитите по история — довърши Амблър. — Голяма работа. Понякога си мисля, че само онези, които помнят миналото, са обречени да го повторят.

— Разбирам те. Говориш за хора, които подхранват недоволството и съжалението си над неща, които са се случили преди векове. Но какво ще стане, ако посадя нещо гадно в овощната ти градинка, ако сложа малко отровни плевели сред боровинките ти? Няма ли да искаш да знаеш за това?

— За какво говориш?

— Говоря за Джеймс Джезъс Енгълтън и една от многото жертви на неговото завещание.

— Кой, по дяволите?

— Може би ти.

Значи не бяха във фитнес центъра. Джо Ли внимателно провери помещението, включително и съблекалните. Не привличаше ничие внимание; обличайки униформата на хигиениста, сякаш си беше сложил някакво магическо наметало невидимка. Сега току-що бе избутал кофата си през съблекалните на плувния басейн. Нямаше и следа от плячката. Последното място, което оставаше да огледа, беше самият басейн. Наистина той притежаваше отлични предимства за място на срещи.

Използвайки тромавата походка, която беше възприел за ролята, Джи Ли си проправи път към плувния басейн. Никой не го поглеждаше втори път; никой не поглеждаше за втори път и дългата дръжка на парцала за чистене. Фактът, че диаметърът й беше доста голям за една обикновена дръжка, беше твърде сложен, за да се материализира в нечие съзнание. Докато тътреше количката си по пода от малки керамични плочки, той нехайно се оглеждаше наоколо. Мъжът, когото преследваше, се беше измъкнал на косъм в Саурландс. Това нямаше да се повтори.

Ако плячката му беше тук, работата му скоро щеше да приключи.

Амблър затвори очи и се гмурна до дъното на басейна, а после бързо изплува на повърхността. Нуждаеше се от малка пауза. Енгълтън, великият мозък на ЦРУ в контрашпионажа през студената война, беше гений, чиито параноидни фикс идеи едва не бяха разрушили управлението, на което служеше.

— Малко са тортите, в които Енгълтън да не е бръкнал с пръст — продължи Озирис. — Когато в началото на седемдесетте ЦРУ трябваше да сложи в нафталин МКУЛТРА, той се погрижи да не затварят програмата. Всъщност просто я преместиха към Пентагона. Не след дълго Енгълтън изпадна в немилост, но истинските му последователи поддържаха вярата. Години наред харчеха милиони за проучвания във и извън правителството. Наемаха учени от фармацевтични фирми и академични лаборатории. Вършеха работата си, без да им се бъркат от разни комитети по етика. Работеха със скополамин, буфонтенин, коринтанин. Упойващи, възбуждащи и междинни вещества. Развиваха модифицирани версии на машини за електроконвулсивна терапия. Надграждаха върху пробивите в областта на „разпада на структурата“, което означаваше така да се набъркат в мозъка на човека, че той да загуби всякакво чувство за време и пространство, цялото си обичайно поведение, в основни линии цялото си самосъзнание. Това комбинираха с техника, наречена „психическо тласкане“, при която поставяха пациента в ступор и го бомбардираха с послания от магнетофонна лента — по шестнадесет часа на ден в продължение на седмици. Всичко това се вършеше доста недодялано в онези дни. Но Енгълтън смяташе, че би могло да се приложи на практика. Той беше обсебен от съветските техники за контрол над съзнанието. Знаеше, че нашите агенти могат да бъдат, и бяха, залавяни от врага, а съдържанието на мозъците им можеше да бъде изкопчено посредством стрес, травми и психофармакология. Но какво щеше да се случи, ако можеше да промени съдържанието на човешката памет?

— Това е невъзможно.

— Енгълтън не смяташе така. Просто трябваше да адаптира старите проучвания върху разпада на структурата и психическото тласкане и да ги изведе на съвсем ново ниво. Това се случи в Отдела за стратегическа невропсихология към Пентагона, където създадоха техника, позната като мнемоническо наслагване . Забрави за старите магнетофонни ленти. Вече бяха минали далеч отвъд тях. Сега включваха богат заряд — видео, аудио, обонятелни стимули — и производството на стотици дискретни скици на паметта. Различните тематики се поставяха под влиянието на всевъзможни влети психотомиметични химикали, а после биваха излагани на заряда, на поток от ярки епизоди, представени в разбъркан, непрекъснато променящ се порядък, от облекчаването на пластмасово гърне като бебе, до непохватното опипване с тринадесетгодишно съседско момиче… сцена на завършване на гимназията… парти в колежа… Името, това на насложената идентичност, се повтаряше отново и отново. Резултатът беше променена самоличност, върху която агентът автоматично би се позовал при условия на краен стрес. Идеята беше да се създаде агент, устойчив на разпити. Но ти знаеш как работят тайните служби. Щом разработят някаква техника, човек само може да предполага как биха я употребили.