Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Китаецът с добре ушития костюм — почти незабележимо каре, суперфина вълна — не привлече ничие внимание, когато влезе през въртящата се врата и пристъпи в централното фоайе на хотел „Плаза“ на Пето авеню. Той беше дребничък, красив, с деликатни черти и ясни, приятелски очи. Кимна на една от служителките на рецепцията и тя отвърна на поздрава му, предполагайки, че мъжът я бърка с някоя от колежките й, която го беше регистрирала. Той кимна и на портиера, който блесна в усмивка от типа мога-ли-да-ви-бъда-от-помощ, и не наруши уверената си крачка, докато минаваше покрай асансьорите. Ако беше проявил колебание, ако се беше спрял, за да се ориентира, някой от неангажираните служители щеше да пристъпи към него с въпроса „Мога ли да ви помогна, сър?“. Но в хотел с осемстотин стаи човек, който изглеждаше, сякаш беше отседнал тук, вероятно наистина беше отседнал тук.

В рамките на няколко минути той се увери, че плячката му не е нито във фоайето, нито в ресторантите на хотела; след още няколко минути определи, че не са и в другите обществени помещения на долните етажи — галериите, магазините, козметичните салони, балнеологичния център.

Джо Ли вече беше отхвърлил възможността плячката да е наела хотелска стая — подобно луксозно заведение са на лице неудобен брой изисквания — документи за самоличност, копия от кредитни карти и така нататък. А те не приличаха на хора, които биха желали да оставят такава регистрация на посещението си. Отсъствието им от основните обществени помещения оставяше две възможности. Едната беше хотелският фитнес център.

Никой от хотелските служители не го видя да завива по коридора между два асансьора и да минава през дискретно масирания служебен вход. Не го видяха да отваря куфарчето си и да сглобява оборудването, което носеше. Не го видяха да се преоблича в един от тъмносивите гащеризони на хигиенистите, който напълно скри мекия му костюм, и да се качва в служебен асансьор, бутайки количка с парцал и кофа за почистване.

Ако го срещнеха сега, нямаше да го познаят. Чрез прости мускулни промени и преправяне на позата той се беше състарил с двадесет години; сега беше прегърбен мъж, загрижен за кофата си и безкрайния си списък от задачи, обичайно присъствие на обслужващ персонал, което малко хора наистина забелязваха.

Озирис сякаш започна да се задъхва, но това не се дължеше на физическа умора.

— Не разбираш ли — казваше той. — Съществува и алтернативна хипотеза. — Той плуваше с малки, грациозни движения, сякаш дирижираше камерен оркестър. Синьото на очите му се сливаше със синята вода на басейна.

— В съзвучие с преживяванията ми през последните двадесет и четири часа?

— Да — отвърна старият му колега. — Досието ти е кристално ясно. Объркан си от факта, че спомените ти за това кой си не съвпадат със света, в който живееш, и ти предполагаш, че светът е бил манипулиран. Но ако предположенията ти са грешни? Ако твоето съзнание е било манипулирано?

Амблър слушаше с нарастващо чувство на боязън, докато едрият оперативен агент му обясняваше.

— Какво е най-простото обяснение? — продължи Озирис. — По-лесно е да се промени съдържанието на главата ти, отколкото целият свят.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — Амблър се чувстваше вцепенен.

— Ти знаеш за БЛУБЪРД, АРТИШОК, МКУЛТРА — всичките тези научно-поведенчески програми през петдесетте, нали? Те бяха отречени, прекратени. Забавни малки епизоди от историята на шпионските агенции, това си мислят хората.

— И с право — присмехулно каза Амблър. — Назоваваш щуротии от студената война, фантазии от една отминала епоха. Прекратени много отдавна.

— Ами, точно в това е работата. Имената на програмите се промениха, но проучванията така и не бяха преустановени. И историята има връзка. Всичко започна с кардинал Йозеф Минценти — това име говори ли ти нещо?

— Поредната жертва на комунистическия режим от средата на века, рано в следвоенния период. Унгария направи показен процес, накара го да си признае пред камерите обвиненията в измяна и корупция. Но всичко това беше фалш.

— Със сигурност. Но ЦРУ прояви любопитство. Добра се до аудио-визуалния материал на признанията и го пусна през всичките онези тестващи нивото на стреса индикатори, като се опитваше да открие доказателства, че човекът лъже. Но странното беше, че се провалиха. Всички тестове показаха, че говори самата истина. Но обвиненията всъщност бяха скалъпени и те също го знаеха. Което ги накара да се замислят. Възможно ли беше прелатът да е вярвал в онова, което свидетелства? Ако беше така, как бяха го накарали да повярва в тази… в тази алтернативна реалност? Ако е бил дрогиран, какви медикаменти бяха използвали? И така нататък. Всичко това даде летящ старт на собствените ни експерименти с контролиране на съзнанието. През първите две десетилетия повечето от това беше пълни глупости. Изпращаха някого в кома с пентотал, после му инжектираха достатъчно декседрин, за да ококори очи. Какво можеше да се постигне — дали хората щяха да станат податливи на наркотична хипноза? Най-добрите и най-умните бяха очаровани от перспективата. Съвсем скоро техническият състав беше подложен на експерименти в името на каузата. Но им трябваха още ресурси, затова измислиха начин да привлекат групата „Специални операции“ към армията във Форт Детрик в Мериленд, където разполагаха с център за биологични проучвания.