Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Той чу как някой тича към него. Протегна крак и го спъна.

Човекът се блъсна в редица шкафчета. Макконъли включи отново електричеството и видя висок около шест фута мъж в бански костюм. Къса кафява коса, гладко, мускулесто тяло — в края на тридесетте, началото на четиридесетте, онази възраст, която беше трудно определима, ако човек поддържаше форма.

— Защо, по дяволите, го направи? — изгледа го кръвнишки мъжът, докато масажираше насиненото си рамо.

Не беше убиецът. По-вероятно беше жертвата.

Макконъли набързо огледа наоколо; нямаше и следа от стрелеца. Нямаше следа и от оръжието.

Лошият беше напуснал сцената и двамата го знаеха. Макконъли изпита облекчение.

— Ето каква е сделката. — Макконъли обичаше да произнася тези думи. Това беше гласът на властта и беше изумително колко убедително действаше дори и на най-големите боклуци. — Незабавно ще извикам полиция и ще обезопася района. После ти ще обясниш на тях и на мен точно какво се случи. — Той стоеше с ръце на кръста, разтваряйки спортното си сако, за да открие кобура на колана си.

— Това ли си мислиш? — Мъжът отиде право до шкафчето си, където изтри главата си с хавлиена кърпа и започна да се преоблича.

— Това знам — спокойно каза Макконъли и го последва.

После се случи нещо любопитно — мъжът видя отражението си в огледалото на стената и внезапно пребледня, сякаш беше видял призрак. След миг той обърна глава и си пое дълбоко въздух.

— Обади се на някой от таблоидите — грубо рече мъжът.

— Искам да разкажа на тях какво се случи. Престрелка в „Плаза“ — заглавието направо се пише само.

— Не е необходимо — каза Макконъли с чувство за пропадане. Случилото се не беше нещо, което с нетърпение очакваше да обясни на хотелската управа. Всъщност то струваше повече от работата му. И вероятно щяха да обвинят именно него, също като червендалестия задник, и със също толкова логика.

— Защо си мислиш, че ти решаваш какво е необходимо?

— Само казвам, че бихме могли да проведем дискретно полицейско разследване, на което публичността само ще попречи.

— На мен ми се струва, че таблоидите ще се справят по-добре. Може би „Басейн от кръв в хотел «Плаза»“.

— Наистина е важно да останете тук — каза Макконъли. Но не го каза, сякаш беше особено убеден, защото дълбоко в себе си наистина не беше.

— Ето каква е сделката — вметна мъжът през рамо, докато се отдалечаваше. — Изобщо не си ме виждал.

Кейстън безрадостно се взираше в списък на цивилни агенти под прикритие към Държавния департамент.

Проблемът, разбира се, беше, че този списък почти със сигурност не съдържаше името, което му трябваше. Това име беше изтрито. Как се очакваше да открие нещо, което не съществуваше?

Очите му попаднаха върху сутрешния „Файненшъл Таймс“, изхвърлен в кошчето до бюрото му. Той показваше колко разсеян е напоследък — за пръв път, откакто се помнеше, беше направил грешка в кръстословицата. Нещо маловажно , беше условието. А той написа несъществен и трябваше да го изтрие; очевидно правилният отговор беше незначителен . Издърпа сгънатия вестник от кошчето и погледна кръстословицата. Към страницата все още бяха залепнали миниатюрни трохи от гумата за триене.

Кейстън отново пусна вестника, но зъбчатите колелца в главата му бяха започнали да се въртят. Да изтриеш означаваше да махнеш нещо. Но когато правехме така, нима накрая не прибавяхме нещо на негово място?

— Ейдриън — извика той.

— Да, господарю — каза Ейдриън, покланяйки се с весела ирония. Ако не беше толкова предан на Кейстън, жестът му можеше да се изтълкува като опит за неподчинение.

— Подготви официално искане 1133А.

Ейдриън сви устни.

— Това май е нещо като търсене на игла в купа сено? За възстановяване на архивирана информация, свалена от базата данни?

— Много добре, Ейдриън. — Младежът очевидно си пишеше домашните.

— Чиновниците мразят до смърт подобни задачи. Направо са им като трън в задника.

Което без съмнение беше причината винаги да се бавят невероятно дълго. С Ейдриън Кейстън беше леденостуден.

— Така ли пише в наръчника?

Ейдриън Чои се изчерви.

— Познавам един човек, който работи там.

— И кой ли ще е той?

— Едно момиче — измърмори Ейдриън със съжаление, че изобщо го е споменал.

— И момиче означава човек от женски пол от приблизително твоето поколение?

— Предполагам — отвърна Ейдриън със сведени очи.