Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Нов куршум прониза водата, оставяйки след себе си сноп мехурчета като наниз перлени мъниста, и пропусна Амблър само с няколко сантиметра. Пречупването на образа беше попречило на стрелеца да улучи мишената си. Но той нямаше да повтори същата грешка. Какъв беше ъгълът на стрелбата — колко далеч се намираше „хигиенистът“ от ръба на басейна? Оставайки дълбоко под повърхността, Амблър бързо се придвижи към стената най-близо до стрелеца с няколко мощни размаха на крайниците си — близо винаги означаваше по-безопасно. На стрелеца щеше да му се наложи да смени позицията си, за да застане под добър ъгъл спрямо Амблър.

Амблър вдигна очи към разливащата се червена маса в средата на дълбокия край; Озирис вече беше мъртъв, а тялото му се поклащаше малко под повърхността на водата с разперени крайници.

О, мили Боже, не!

Къде беше безопасно? Амблър бе прекарал под водата около петнадесет секунди. Можеше да сдържа дъха си още петдесет-шестдесет секунди. В кристално синята вода нямаше къде да се скрие. Освен в кръвта, в облака кръвоизлив на няколко ярда разстояние… Безжизненото тяло на Озирис му предлагаше единствената защита. Това прикритие едва ли щеше да издържи дълго, а облечен единствено в плувен костюм, Амблър беше напълно уязвим. Той се стрелна към повърхността точно до страната на басейна, която беше най-близо до убиеца, и си пое няколко дълбоки глътки въздух, като отваряше широко уста, за да сведе звука до минимум. Въздухът беше изпълнен с писъци. Останалите в басейна и на шезлонгите край него пищяха и бягаха. Скоро щеше да пристигне хотелската охрана, но за Амблър щеше да бъде твърде късно, а освен това подозираше, че те едва ли могат да се мерят с китайския убиец.

Без защита — това не беше напълно вярно, нали? Самата вода служеше като щит. Четиринадесет фута в най-дълбокото. Водата беше хиляда пъти по-плътна от въздуха и оказваше хиляда пъти по-силно съпротивление от въздуха. Във вода куршумите изминаваха едва няколко ярда, преди да изгубят скорост и посока.

Той се гмурна надълбоко и когато отново заплува към повърхността, се скри в разширяващия се облак кръв под мъртвия оперативен агент. После задърпа тялото към платформите за скокове. Поредният куршум раздра водата и пропусна на косъм рамото на Амблър. Пушка, която лесно можеше да се разглобява и сглобява и чиято цев можеше да мине за дръжка на парцал, беше оръжие с компромиси. Най-вероятно беше съвсем изчистена и с една цев и трябваше да се презарежда след всеки изстрел. Оттам идваха и паузите от четири-пет секунди между куршумите.

През мътната, кървава вода Амблър видя високата платформа за скокове, която сега се падаше точно над главата му. Бетонната подпора, която й служеше за основа, щеше да му осигури някакво прикритие.

Китаецът държеше дългата, тънка като щека пушка, опрял приклада й към гърдите си. Приличаше на оръжие с малък калибър, вероятно модифициран АМТ „Лайтнинг“, един от онези сгъваеми модели, проектирани за стрелба от прикритие.

Нов пукот от изстрелян куршум; Амблър, който засече натискането на спусъка секунда преди то да се случи, силно се метна настрани, за да избегне пътеката му. Той отново се гмурна дълбоко под водата.

Намирането на точния момент беше всичко. Разполагаше с нови пет-шест секунди, преди убиецът да стреля отново. Дали щеше да стигне до бетонната подпора навреме?

Но нямаше време да крои планове. Трябваше да живее на момента или да умре на момента. Нямаше избор. Сега!

Не бяха писъци на болка, реши Кевин Макконъли, а писъци на паника. Той беше отпуснат и извън форма — огледалото не лъжеше, — но петнадесетте години, прекарани във ВП, му бяха създали инстинкти за оцеляване. Той мушна глава в Le Centre Nautique 3 3 Морски център (фр.) — Б.пр. , както табелата претенциозно назоваваше плувния басейн, и после отстъпи. Онова, което видя, беше професионалист, стрелящ с някаква странна на вид, полувоенна пушка. Макконъли разбра, че това не е човек, срещу когото би могъл да се изправи с пистолет. Той се втурна в съблекалнята и отчаяно се огледа. Потеше се, стомахът му се бунтуваше и той си спомни защо всъщност беше напуснал военната полиция. И все пак трябваше да се предприеме нещо и именно той трябваше да го направи.

Нещо. Но какво?

Макконъли не се считаше за голям мозък, но онова, което направи, реши той по-късно, беше много, много умно. Откри кутията с електрическите прекъсвачи на зоната и изключи цялото осветление. Всичко потъна в мастилена тъмнина и любопитна тишина със спирането на вентилаторите и моторите — същите онези, които човек никога не забелязваше, докато работеха. Той осъзнаваше, че по този начин ще помогне на стрелеца да избяга, но това не беше основният му проблем. Трябваше да прекрати стрелбата. Никой не продължаваше да стреля в тъмното, нали? Така, тук някъде трябваше да има фенерче.