Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— Агресивен алкохолик?

— Повечето от тях са такива.

— Биеше ли те?

— Не много — отвърна Амблър.

— Не много е твърде много. Амблър извърна поглед настрани.

— Станах добър в разпознаване на настроенията му. При пияниците е много коварно, защото се палят от едното нищо. Весел, смее се и изведнъж фрас, с плесница или свит юмрук, и намръщено изражение от типа „хлапе-много-ти-знае-устата“.

— Господи.

— После винаги съжаляваше. Наистина много съжаляваше. Знаеш как е, казва ти, че този път ще се промени, и ти му вярваш, защото искаш да му повярваш.

Тя кимна.

— Трябва да му повярваш. Както вярваш, че дъждът все някога трябва да спре. Толкова за инстинктите.

— Наричам го самозаблуда. Пренебрегване на инстинктите. Разбираш ли, ако си на мястото на онова малко момче, ти се усъвършенстваш, наблюдавайки лицето на стария. Научаваш се да разпознаваш кога изглежда в лошо настроение, но само защото е сърдит сам на себе си. Питаш го дали можеш да получиш джобни, дали ще ти купи нова играчка, а той те гледа, сякаш му правиш услуга. Подава ти пет долара, дори десет и ти казва, зарадвай се с нещо. Казва ти, че си добро дете. Друг път, когато изглежда щастлив, ти го поглеждаш със закачливо кривоглед поглед и той внезапно се превръща в буреносен облак и започва да сваля колана си, за да те напердаши.

— Значи никога не знаеш какво ще стане накрая. Бил е напълно непредвидим.

— Напротив, точно там е работата — отвърна Амблър. — Аз се научих. Научих се да виждам разликата, да чета неуловимите неща. Научих се да различавам какво ще е времето. Когато станах на шест години, вече знаех настроенията му по-добре от азбуката. Знаех кога да се омитам от очите му. Знаех кога е щедър. Знаех кога е ядосан и агресивен, знаех кога е пасивен и потънал в самосъжаление. Знаех кога лъже мен или майка ми.

— Доста тежка задача за едно хлапе.

— Напусна ни на седмия ми рожден ден.

— С майка ти сигурно сте изпитали облекчение.

— Беше по-сложно от това. — Амблър млъкна.

Лоръл остана безмълвна за малко, докато двамата отпиваха глътки лошо кафе.

— Имал ли си друга работа? Искам да кажа, освен шпионин.

— Като ученик работех през лятото. Обслужвах барбекюто в един увеселителен парк извън града. На тези места се надяваш хората да изядат порцията си ребра, след като слязат от влакчето на ужасите. Бях доста добър по рисуване. Учих една година в Париж, опитах се да печеля като уличен художник. От онези, които екипират портрети на минувачите и се опитват да им изкопчат по няколко франка за това.

— Твоят път към богатството, а?

— Слязох още на първата отбивка. Хората страшно се разстройваха, като виждаха какво съм нарисувал.

— Лоша прилика?

— Не беше това. — Той направи пауза. — Господи, не съм се сещал за това от години. Трябваше ми известно време, докато осъзная какъв е проблемът. В основни линии начинът, по който виждах хората, не беше точно начинът, по който те искаха да бъдат виждани. Така ставаше, че на моя портрет хората изглеждаха изплашени, разяждани от самосъмнения или отчаяни — и може би това беше истината. Но не и истината, която те искаха да виждат. В повечето случаи или се ужасяваха, или се вбесяваха. Подавах им листа, а те полудяваха — мачкаха го, късаха го, преди да го изхвърлят в кошчето. Беше почти като суеверие. Сякаш не искаха никой друг да го види, да зърне душата им. По онова време не разбирах напълно какво се случваше.

— А разбираш ли какво се случва сега? Той се вгледа в нея.

— Имала ли си усещането, че не знаеш коя си всъщност?

— През цялото време — отвърна тя. Магнетичните й очи го привличаха. — Какво ти причиниха?

Той отвърна с нещастна усмивка.

— Не би искала да знаеш.

— Какво ти причиниха? — повтори тя. После постави длан върху неговата и топлината на контакта сякаш запълзя нагоре по ръката му.

Той бавно започна да й разказва за изчезването си от всички бази данни и електронни архиви, а след това очерта в общи линии какво му беше казал Озирис. Лоръл слушаше замислено, а спокойствието й беше заразително.

— Искаш ли да знаеш какво мисля аз? — каза тя накрая. Той кимна.

— Мисля, че са разбъркали мозъка ти, докато си бил вътре. Всъщност сигурна съм в това. С лекарства, електрошок и бог знае какво още. Но не вярвам, че биха могли да променят истинската личност на един човек.

— Когато бях… вътре — тихо каза той, — чух запис. На мен самия.

Той го описа, пребледнял.

— Откъде знаеш, че наистина си бил ти?