Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— Просто знам.

— Всичко това може да бъде обяснено.

— Обяснено? Как?

— В колежа за сестри завърших курс по фармакология. Чакай да взема учебника и ще ти покажа.

Когато се върна няколко минути по-късно, тя носеше дебел учебник с кафява корица и златисти релефни букви.

— Психозата, за която говориш, може да бъде предизвикана от медикаменти. — Тя отгърна на раздела за антихолинергични медикаменти. — Виж тук, описанието на симптомите на предозиране. Казва се, че може да доведе до психоза.

— Но аз не си спомням нищо. Не помня самата психоза. Не си спомням да са ме надрусали.

— Може да са комбинирали антихолинергичните с други лекарства като „Версед“. — Лоръл прелисти тънките страници. — Виж тук. — Тя посочи с пръст един от пасажите. — Медикаменти като „Версед“ се намесват във формирането на спомени. Има специално предупреждение за „антероградна амнезия“, което означава амнезия за събитията, следващи инжектирането. Искам да кажа, че с подходящия медикаментозен коктейл са можели да те запратят в моментна лудост, а ти да нямаш никакви спомени за това. Възможно е за няколко часа да си бил бълнуващ лунатик…

Амблър бавно кимна. Косъмчетата по врата му бяха настръхнали от вълнение.

— И после са те записали, докато си бил в това състояние — продължи тя. — И са те обявили за луд. Опитали са да убедят самия теб, че си луд. По някакви техни си причини.

Техни си причини.

По-големите въпроси — кой? защо? — зееха като бездна, която щеше да отвърне на взиращите се твърде дълбоко в нея с унищожение. Вкопчването в основния въпрос какво? беше достатъчно изтощително.

Техни си причини.

Да припишеш разум на лудостта беше само привиден парадокс. Изкуствената деменция всъщност се числеше към арсенала от мръсни трикове на контрашпионажа. Беше метод да дискредитираш някого. Една касета лесно би убедила заинтересуваните страни, че обектът на изследване наистина е напълно луд. Въпросителните лесно щяха да бъдат потушени.

Перспективата беше ужасяваща. Тогава защо Хал Амблър се чувстваше странно въодушевен? Защото не беше сам. Защото сглобяваше пъзела с някой друг.

С някой, който му вярваше. Който вярваше в него. И чиято вяра му помагаше да възвърне собствената си вяра в себе си. Може би все още беше изгубен в лабиринта; но Тезей беше открил своята Ариадна.

— А как ще обясниш базите данни? — настоятелно попита Амблър. — Сякаш никога не съм живял.

— Знаеш на какво са способни влиятелните хора. И аз го знам. Чувам клюките на работа, нещата, за които хората не бива да говорят, но въпреки всичко го правят. За създаването на досиета на хора, които никога не са съществували. Не би било много по-трудно да изтриеш данните на някого, който наистина е съществувал.

— Осъзнаваш ли колко безумно звучи това?

— Не толкова безумно, колкото алтернативата — твърдо каза Лоръл. В гласа й имаше увереност — увереност, която категорично отхвърляше хипотезите на Озирис. — Заравят те в психиатричната система. И искат да избегнат всички случайни въпроси. Все едно да изриташ стълбата, след като си се качил през прозореца.

— Ами онова, което видях в Саурландс? От бараката ми нямаше и следа, нямаше следа, че някога е съществувала.

— И ти смяташ, че това е отвъд възможностите на някоя могъща правителствена агенция?

— Лоръл, чуй ме — каза той с накъсан глас. — Поглеждам се в огледалото и не мога да се позная.

Тя посегна и докосна бузата му.

— Значи са те променили.

— Как е възможно?

— Не съм хирург — отвърна тя. — Но съм чувала слухове за техники на пластичната хирургия, с които могат да променят човек, без изобщо да личи, че е опериран. Знам, че могат да държат хората под анестезия седмици наред. Понякога го правят в отделенията по изгаряния, за да спестят на пациентите периода на агония. Сега съществува хирургия с „минимална инвазия“. Може да са променили лицето ти, а после да са те държали упоен, докато не си се излекувал напълно. Дори и да си имал интервали в съзнание, терапията с „Версед“ е способна да спре формирането на спомени. Откъде изобщо би могъл да разбереш?

— Това е безумно — повтори Амблър.

Тя пристъпи напред, застана много близо до него и постави длани върху лицето му. Старателно опипа кожата край челюстта му, ушите му, а сетне за евентуални белези, скрити в косата му. Взря се в клепачите му, бузите, носа. Той чувстваше топлината на лицето й, а докато тя прокарваше пръсти по чертите му, нещо в него се раздвижи. Господи, толкова е красива.