Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Оставаха още няколко седмици до седмия му рожден ден.

— Татко защо си тръгва? — попита Хал. Двамата с майка му стояха в затъмненото помещение до кухнята, което наричаха „семейната стая“, въпреки че рядко се събираха там като семейство. Тя седеше и плетеше шал, за който знаеше, че никой никога няма да носи, а тежките й игли тракаха, придърпвайки кълбото кървавочервена прежда. При думите му тя вдигна очи, пребледняла под силния грим.

— Какви ги говориш? — В гласа й имаше болка и смайвана.

— Татко не си ли тръгва?

— Така ли ти каза?

— Не — отвърна почти седемгодишното момче. — Нищо не ми е казал.

— Тогава изобщо не знам какво ти става. — В гласа й прозвуча гняв.

— Съжалявам, мамо — бързо каза момчето.

— Заклевам се, дяволът се е вселил в теб. Защо би казал такова нещо?

Не е ли очевидно? — искаше да й каже той. — Ти не го ли виждаш?

— Съжалявам — повтори момчето.

Но съжалението не беше достатъчно, не и когато седмица по-късно баща му наистина ги напусна. Рафтовете му в гардероба бяха празни, дреболиите му — иглите за вратовръзка, месинговата запалка, цигарите — бяха изчезнали от чекмеджетата, шевролета го нямаше в гаража. Баща му си беше отишъл от живота им.

Майката на Хал го беше взела от някакво следучилищно събитие, след като се беше отбила до търговския център в Камдън, за да му купи подаръци за рождения ден. Когато се прибраха вкъщи и осъзнаха какво се беше случило, майка му се разплака.

Въпреки собствените си сълзи той се беше опитал, макар и непохватно, да я успокои, а тя се отдръпна от детската му милувка, потръпвайки. Винаги щеше да помни израза, с който го беше погледнала. Беше си припомнила казаното от него няколко дни по-рано и лицето й се бе изопнало в ужас.

След малко тя се опита да изглежда по-ведра и беше такава на рождения му ден. Но нещата помежду им вече не бяха същите. Тя се чувстваше притеснена от погледа му и започна да го избягва. За Хал това беше първият от дълга поредица подобни моменти. Всички те носеха един и същ урок: беше по-добре да си самотен, отколкото изоставен.

Сетне седемгодишният се превърна в тридесет и седем годишен и този път пронизващият поглед принадлежеше на друг. На тайванския кандидат — от друго време, от друго място.

Започнал си да виждаш нещо, което не се е предполагало да виждаш.

Отново беше в Чанхуа, сред гъстата тълпа поддръжници, и чакаше кандидатът да заеме подходяща позиция, преди да сигнализира на специалиста по мунициите да детонира експлозивното устройство.

Толкова неутрално описание на един акт на зверско убийство. Може би точно това им позволяваше да вършат онова, което вършеха.

Уай-чан Лун беше по-дребен, отколкото беше очаквал, със слабо телосложение и доста нисък. Но за тълпата в личността му нямаше нищо умалително, а когато заговори, Таркин също не можеше повече да мисли за него като за малък човек.

— Приятели мои — започна политикът. На ревера му беше прикрепен безжичен микрофон и той се движеше свободно, без да чете от предварително напечатан текст. — Мога ли да ви наричам мои приятели? Мисля, че мога. А най-великата ми надежда е вие да ме наричате ваш приятел. Защото твърде много години в Република Китай нашите лидери не бяха наистина наши приятели. Те вероятно бяха приятели на чуждестранния капитал. Приятели на богати династии. Приятели на други лидери. Приятели на Международния валутен фонд. Но не мисля, че някога бяха ваши приятели.

Той направи пауза, тъй като избухналите аплодисменти за момент прекъснаха думите му.

— Знаете старата китайска приказка за тримата стиснати приятели, които минали покрай пивница. Първият казал, толкова съм чувствителен, че ако изпия само една чаша вино, лицето ми почервенява и припадам. Вторият казал, това е нищо. Аз само като помириша вино, веднага почервенявам, започвам да залитам и се свличам на земята. А третият казал, аз пък дори и само да видя как някой помирисва вино… — Тълпата отвърна на популярния анекдот с одобрителен смях. — В ерата на глобализацията има страни, които са по-уязвими от други. Тайван е онзи трети човек. Когато настъпи увеличение на капитала, когато американският долар препусне нагоре или надолу, когато станем свидетели на такива неща, които се случват някъде другаде по света, нашата икономика и политическа система почервенява и започва да залита. — Той направи пауза и тръгна към средата на подиума.

Таркин — сега той беше Таркин — го наблюдаваше напрегнато, като хипнотизирай. Нищо в човешкото същество на двадесет ярда пред него не съвпадаше с оперативното му досие, предоставено на Таркин и екипа му. Той не разполагаше с факти, а само с интуиция, но за него интуицията притежаваше силата на истината. Досието описваше човек, затънал в измами и пресметливост, склонен на отмъстителен, смъртоносен гняв, изтъкан от цинизъм и ненавист. Човек, чиято публична демонстрация на състрадание беше всъщност лукаво представление. Таркин не засичаше нищо от тези елементи, нито следа на хитрост или цинизъм, нито искрица от лъжовната съвест на измамника. Мъжът, който говореше, изпитваше удоволствие от красноречието си, но той вярваше в онова, което казваше, в неговата важност, в неговата неотложност.