Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— Мина доста време — каза Амблър.

Озирис леко помръдна глава и се усмихна, а сините му очи сякаш почти срещнаха неговите, но не съвсем.

— Отдавна не сме се виждали — съгласи се той.

Озирис владееше умението да кара хората да забравят, че е сляп, какъвто беше по рождение. Озирис говореше така, сякаш виждаше — за слънцето, материята на нечие яке, — и непрекъснато превеждаше получената чрез допир или слух информация във визуалното и съответствие. Но пък преводът беше силата му. „Консулски операции“ не бяха имали по-брилянтен лингвист. Той не само можеше да говори и разбира всички основни езици; той беше експерт по креолски, по второстепенните диалекти, по регионалните акценти — езиците, които хората действително говореха, а не идеализираните им версии, преподавани в училищата. Той познаваше дали един немец произхожда от Дрезден или Лайпциг, Есен или Тюринген; можеше да разпознае гласните на една провинция на Ханзата от тези на друга, можеше да различи трите разновидности на думата „улица“ на арабски. В страните на Третия свят, където в един квартал се говореха множество езици — например в Нигерия, където игбо, хауса, йоруба и странни смески между английски и арабски се говореха в рамките на едно разширено семейство, — способностите на Озирис бяха безценни. Той можеше да прослушва записи, които караха експертите на Министерство на външните работи в Африка да вдигат безпомощно ръце или да искат тримесечен период за проучване, и предоставяше незабавен превод на бързия като картечна стрелба брътвеж.

— Опасявам се, че шофьорът ни не говори изобщо английски — каза на Амблър мъжът, известен като Озирис. — Но владее албански като принц. Всъщност съм напълно убеден, че сродните му изгнаници го намират за малко превзет.

Той натисна бутон и от междинната преграда изскочи малка поставка за напитки. Ръцете му не издаваха и следа на опипване, докато вадеше бутилка вода и наливаше в две чаши. Изчака Амблър да вземе едната, преди той да вземе другата. Човек, разпръскващ неминуемите подозрения на друг човек.

— Извинявам се за цялата циркаджийска работа — продължи Озирис. — Сигурен съм, че си се досетил за какво става дума. Работодателите ми се нуждаеха от доказателство, че не си нечия кукла на конци. А и нямаше начин да поискат препоръки.

Амблър кимна. Точно както си мислеше. Постановката на площада беше средство да проверят лоялността му, току-що го бяха видели да дърпа спусъка в гърба на човек, за когото му беше казано, че е правителствен агент. Ако все още работеше за Съединените щати, никога не би го сторил.

— Какво стана с мишената? Мъжът с якето на „Янките“?

— Кой знае? Няма нищо общо с нас, наистина. Очевидно федералните са започнали разследване за фиксираните цени в строителната индустрия, а този човек лекомислено е предал някои доказателства. Ако си усетил, че е уплашен, значи си бил прав. Доста плашещи хора биха искали да го видят мъртъв. Просто не ние.

— Но Аркади не знаеше.

— Онова, което Аркади ти каза, е онова, което ние му бяхме казали. Той напълно си вярваше. — Озирис се разсмя. — Аз го излъгах, той излъга теб, но при предаването информацията изглеждаше чиста като сълза, защото той смяташе, че е такава.

— Едно полезно напомняне — каза Амблър. — Откъде да знам, че и теб не са те излъгали за други неща? — Той погледна в страничното огледало на лимузината и изпита силно замайване — пълният, оплешивяващ Озирис седеше до друг човек, някой, когото Амблър не успя да разпознае на мига. Къса кафява коса, сини очи и лице…

… лице, което беше симетрично, почти жестоко красиво. Лице, което Амблър не можа да познае веднага.

Лице, което беше и не беше неговото. Лице, което за пръв път беше видял в „Мотел 6“ и което все още имаше силата да смразява кръвта му.

— Условността на въпроса анулира способността ми да му отговоря — разсъдливо отвърна Озирис. Замъглените му сини очи се взираха сляпо в Амблър. — Затова се довери на инстинктите си. Нима не го правиш винаги?

Амблър преглътна, пое си дълбоко дъх и се обърна към слепия оперативен агент.

— Тогава една анкета. Знаеш ли името ми?

— Колко операции сме изпълнили заедно? Три, четири? След като те познавам от толкова години, трябва да предположиш, че съм проучил едно-две неща. Таркин. Истинско име Хенри Нибърг…

— Нибърг е друг псевдоним — прекъсна го Амблър. — Използван няколко пъти и зарязан. Как е името ми?

— Сега звучиш като сводник от Девето авеню — провлечено каза той, опитвайки се да поддържа шеговит тон. — „Как е името ми?“, „Кой ти е баща?“ Виж, разбирам, че имаш въпроси. Но не съм бюро справки. Може би имам някои отговори. Но нямам всички отговори.