Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— Само догадки!

— Очевидно са замесени членове на собственото ви правителство — каза Чао. Костваше му усилие да поддържа равен тон. — Не можем да пренебрегнем и доказателствата, че са намесени и определени елементи от правителството на САЩ.

— Разузнаването ви не подтиква към законови действия — запротестира Ан. — Оценявам загрижеността ви, но не виждам какво мога да направя, което да е в унисон с примера, който искам да поставя.

— Моля ви, обмислете… — започна Уан.

— Чувствайте се свободни да продължите дискусията си — каза младият президент и се изправи на крака. — Но ако ме извините, горе имам съпруга, която започва да смята, че е превърната във вдовица от Китайската народна република. Или поне така ми намеква напоследък. Поне в този случай частичната информация е достатъчна за действие.

Смехът, който последва, беше механичен и не успя да смекчи напрегнатата атмосфера.

Може би младият президент не искаше да знае за заплахите срещу него; той, изглежда, се страхуваше от тези заплахи по-малко, отколкото се страхуваше от последиците на политическата параноя. Останалите не можеха да си позволят да бъдат толкова оптимистични. Онова, което Лю Ан не знаеше, можеше да го убие.

Площад „Сейнт Андрю“, долен Манхатън

Амблър чувстваше очите си напрашени, възпалени; мускулите го боляха. Седеше на пейка сред голямата бетонна платформа между три издигащи се федерални сгради, всяка от тях сива, с каменна фасада. Както в по-голямата част на долен Манхатън, гигантските постройки бяха скупчени една до друга като дървета в гъста гора, борещи се за светлина и въздух. В повечето градове по света на всяка от сградите би се гледало като на велико строително постижение. В долен Манхатън никоя от тях не правеше особено впечатление. Амблър отново се размърда на мястото си не толкова, за да се настани по-удобно, колкото, за да не му е чак толкова неудобно. Пневматичният чук на бригада за улични ремонти някъде наблизо провокираше главоболие. Той погледна часовника си; вече беше изчел „Ню Йорк Поуст“ от кора до кора. Търговец на площада продаваше захаросани фъстъци от подвижна количка; Амблър тъкмо мислеше да си купи от тях, само за да се намира на работа, когато забеляза мъж на средна възраст с яке на „Янките“, който се появи от задната врата на черна кола.

Мишената беше пристигнала.

Мъжът беше пълен и се потеше въпреки студа. Неспокойно се оглеждаше, докато изкачваше стълбите, които водеха от тротоара към площада. Беше човек, който осъзнаваше, че е силно уязвим, и бе преизпълнен с мрачни предчувствия.

Амблър бавно се изправи. Сега какво? Беше решил да играе по сценария на Аркади, докато можеше. Изглеждаше напълно възможно цялата работа да се окаже само суха тренировка.

Към Амблър бързо вървеше жена на високи токчета и със зелен найлонов дъждобран. Имаше дълга грива от къдрава руса коса, пълни устни, сиво-зелени очи. Очите й напомниха на Амблър за котка, вероятно защото, подобно на котка, жената сякаш не примигваше. Някак неуместно жената носеше кафява хартиена торбичка за обяд. Докато се приближаваше, вниманието й сякаш се разсея по въртящата се врата на федералната сграда от северната страна на площада и тя се блъсна в Амблър.

— О, боже, съжалявам — измърмори жената с дрезгав глас.

Амблър установи, че сега неговите ръце стискат хартиената торбичка, която, както пръстите му бързо потвърдиха, съвсем не съдържаше обяд.

Мъжът с якето на „Янките“ беше стигнал до площада и вървеше към сградата. Оставаха десетина секунди.

Амблър разтвори светлокафявото си шушляково яке — навсякъде из града човек можеше да види десетки точно такива — и измъкна оръжието от торбичката. Беше стоманен „Рюгер“, 44-ти калибър, „Редхоук“. По-мощен, отколкото задачата изискваше, и със сигурност твърде шумен.

Обърна се и видя, че русокосата жена е седнала на пейка близо до сградата. Беше си осигурила място на първия ред.

Сега какво? Сърцето на Амблър биеше силно. Това не беше суха тренировка.

Това беше лудост.

Беше лудост да се съгласи да извърши това. Беше лудост, че изобщо го бяха накарали да го извърши.

Мишената рязко спря, огледа се и отново тръгна. Беше на по-малко от тридесет стъпки от Амблър.

В мозъка на Амблър просветна, а после блесна интуитивна мисъл, подобно на слънчев лъч иззад облак. Сега той разбра онова, което само подсъзнателно беше подозирал. Те никога не биха го накарали да извърши такова нещо.