Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Без съмнение Аркади вярваше в онова, което му бяха казали, но искреността не беше гаранция за истината. Всъщност в цялата история нямаше никаква логика: една професионална организация никога не би дала подобна задача на човек с непроверена и несигурна лоялност. Той лесно можеше да изпее плана на властите и да осигури безопасността на мишената. Следователно…

Следователно цялата постановка беше тест. Следователно пистолетът беше празен.

Мишената се намираше на двадесет стъпки от него и вървеше право към сградата от източната страна на площада. Амблър закрачи бързо към него, извади пистолета изпод якето си, прицели се в гърба на мъжа и натисна спусъка.

Последва тихото, сухо изщракване на празен пистолет, звук, до голяма степен погълнат от шума на уличното движение и пневматичния чук на ремонтната бригада. Преструвайки се на изненадан, той натисна спусъка отново и отново, докато не пробва всичките шест гнезда.

Беше сигурен, че русокосата жена е видяла барабана да се върти, ударникът да потрепва без никакъв ефект.

Засичайки внезапно движение с периферното си зрение, Амблър обърна глава. Един от постовите охранители от другата страна на площада го беше видял! Охранителят извади собствения си пистолет от късото си тъмносиньо униформено сако и клекна в позиция за стрелба.

Разбира се, неговото оръжие беше заредено. Амблър чу острия, пукащ звук на пистолет 38-и калибър и свистенето на куршум край ухото си. Охранителят или имаше късмет, или беше опитен; Амблър спокойно можеше да бъде убит, преди да реши кое е вярното.

Амблър побягна към стълбището от южната страна на площада и в това време забеляза друго внезапно раздвижване — продавачът на фъстъци, сякаш изпаднал в паника, беше блъснал подвижната си количка в охранителя и го беше съборил. Амблър чу изненадания вик на поваления охранител и металическото изтракване на изпуснатия пистолет.

Но в случилото се нямаше никаква логика — нито един случаен свидетел не би побягнал към източника на стрелбата. Мъжът, който се правеше на продавач, със сигурност беше част от някакъв екип.

Той чу рева на мотоциклет, преди да го види секунда по-късно — могъщо черно „Дукати Монстър“, сякаш появило се отникъде. Лицето на водача му беше скрито зад каска. Приятел или враг?

— Скачай! — извика му водачът на мотоциклета, намалявайки скоростта, без обаче да спира.

Амблър се хвърли на широката задна част на машината и мощният мотоциклет с рев напусна мястото. Нямаше време да обмисля вероятностите, трябваше да последва инстинкта си. В бедрата си усещаше тътнещата сила на двигателя.

— Дръж се здраво! — отново извика мотоциклетистът. Секунди по-късно мотоциклетът подскачаше надолу по стълбите от отсрещната страна на площада, а задната му част неистово се тресеше.

Слисаните пешеходци по тротоара вече се бяха разпръснали. Водачът обаче знаеше какво прави и след миг машината се вмъкна сред уличния трафик с няколко маневри около камион за събиране на смет, такси, микробус. Водачът явно наблюдаваше страничните огледала за знаци на полицейско преследване. Две пресечки по на север той зави по улица „Дуайн“ и спря до чакаща лимузина.

Лимузината беше бургундско червено „Бентли“, а шофьорът, както Амблър забеляза, носеше маслиненозелена ливрея. Вратата на задната седалка се отвори за Амблър и той влезе вътре, настанявайки се върху бежовата кожена тапицерия. Беше чудесно шумоизолирана; когато вратата се затвори с изщракване, шумовете на града изчезнаха. Задната част беше просторна; освен това беше и старателно изолирана от случайни погледи на минувачи или на пътуващи в други автомобили.

Въпреки непосредственото усещане за уединение Амблър не беше сам. Там вече седеше друг мъж и сега той отвори стъклената преграда и каза нещо на шофьора на мек, гърлен език.

— Ndiq hartën. Mo ski frikë. Paç fat të mbarë. Falemnderit.

Амблър отново погледна шофьора — мръсна руса коса, ъгловато лице. Шофьорът нежно подкара лимузината и внимателно я вля в градския трафик. После пътникът до Амблър се обърна и го поздрави с весело „здравей“.

Амблър усети парване — той познаваше този човек. Това беше човекът, който Аркади му беше обещал да срещне. Ти го познаваш. Работили сте заедно. Мъж, когото познаваше единствено като Озирис и който познаваше него самия единствено като Таркин.

Озирис беше едър човек, попрехвърлил шестдесетте, плешив, с изключение на обръч червеникава коса около очите и врата му. Беше пълен още по времето, когато бяха приети заедно в Отряда за политическа стабилизация, винаги беше проявявал изненадваща бързина в краката. Особено като се имаше предвид недъгът му.