Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Оттам идваха и разгорещените думи, изречени на срещата тази вечер. Въпреки протестите на президента той не искаше Лю Ан да се променя, той просто искаше Лю Ан да оцелее. Агресивният подход от страна на президента можеше да се заклейми като деспотизъм, но това щеше да е деспотизъм в името на доброто.

— Вие знаете, че между мен и другаря Чао съществуват несъгласия за много неща — каза петдесетгодишен мъж на име Уан Цай, чиито големи очи бяха допълнително уголемени от очила с телени рамки. — Но по този въпрос съм напълно съгласен с него. Предохранителният принцип трябва да се спази.

Уан Цай беше икономист по образование и един от най-старите приятели на Ан. Именно Цай беше убедил навремето Ан да заработи вътре в системата; един удар срещу наложеното статукво щеше да е по-силен, ако се нанесеше отвътре. За разлика от други членове на личния съвет на Ан, той не се тревожеше от скоростта на реформите на младия президент — всъщност дори беше нетърпелив да направят още, и то по-бързо.

— Нека да зарежем евфемизмите — укори ги Ан. — Вие искате да започна чистка.

— Просто изкорени нелоялните! — извика Уан Цай. — Това е въпрос на самозащита!

Президентът остро погледна ментора си.

— Както мъдрецът Менций казва: „Каква е ползата от самозащитата, ако е за сметка на друга погубена душа?“

— Вие искате да запазите ръцете си чисти — каза Чао, леко зачервен. — Аз мисля, че скоро всички ще се възхищават на тези чисти ръце — по време на погребението ви! — Чао се гордееше със самоконтрола си, но сега вече започваше да се задъхва. — Не твърдя да съм експерт в правото, икономиката, философията. Но разбирам от сигурност. Прекарах цялата си кариера в тайните служби. Както Менций също казва, когато едно магаре говори за магарета, мъдрият човек слуша.

— Ти не си магаре — изтърси Лю Ан с половин усмивка.

— Вие не сте благоразумен — упорито отвърна Чао.

Като останалите около масата, Чао не само беше разпознал невероятния потенциал на Ан рано; той му помогна да го реализира. Те имаха личен интерес от неговото благополучие. В китайската история и преди бяха съществували мъже като Ан, но никой не беше постигнал успех.

Това, че младият президент, който на четиридесет и три години беше много по-млад от всички други, заемали това положение, а и изглеждаше дори по-млад, беше така обичан от народните маси отвъд портите на Джуннанхай, се оказа благословия с две страни. Защото обожанието на масите, както и ентусиазмът на западните медии само засилваха подозрението на хардлайнерите към него. Но пък действията на Ан така или иначе щяха да спечелят враждата им. Само след две години на поста си той вече се беше установил като енергична сила на либерализация, многократно потвърждаваща страховете и надеждите на хората около него. Това го правеше силно вдъхновяваща фигура. Но сред повечето от хардлайнерите той будеше единствено омраза и мрачни опасения.

Представителите на западните медии, разбира се, бързо приписаха политическата му нагласа на житейския му опит. Разтръбиха факта, че е бил сред протестиращите на площад „Тянанмън“, първият от тази група, издигнал се в редиците на партията. Отбелязваха, че той е първият държавен глава, получил образованието си в чужбина, приписвайки преувеличено значение на годината, в която беше учил инженерство в Техническия университет на Масачузетс. Изказваха предположения, че прозападните му чувства бяха подсилени от приятелствата, които беше направил през това време. Негодуващите му другари на свой ред се тревожеха, че преценката му е замъглена от същите тези фактори. Китайците, прекарали известно време на Запад, получаваха прозвището хай гуей — дума, която означаваше „морска костенурка“, но също така се използваше и за „завърнал се от морето“. Някои подозрителни китайци, настроени враждебно към космополитизма на хай гуей , предизвикателно се самонаричаха ту бе , местните костенурки. За много ту бе борбата срещу влиянието на хай гуей беше борба на живот и смърт.

— Не ме разбирайте погрешно — сериозно каза Ан. — Не омаловажавам тревожните въпроси, които повдигате. — Той направи жест към прозореца, към декоративния остров сред Южното езеро, сега покрит с безинтересен сняг, който сияеше на изкуственото осветление. — Всеки ден поглеждам натам и виждам мястото, на което беше затворен моят предшественик, император Канси. Наказанието му за стартирането на Стоте дни на реформа. Подобно на мен, затвореният император е бил мотивиран от идеализъм и реализъм. Онова, което го е провалило преди век, може да провали и мен. Няма и секунда, в която да забравям това.