Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— Ще се опитам да го запомня.

След като направи някакви настройки на софтуера, Ейдриън пусна файла на компютъра на Кейстън. Ставаше ясно, че е бил записан по време на психиатрична сесия с пациент № 5312 и представя тогавашното му психическо състояние.

За пациент № 5312 се знаеше, че е обучен правителствен агент. Работеше под прикритие от две десетилетия, което означаваше, че притежава две десетилетия на оперативни тайни — процедури, шифри, източници, информатори, ресурси, мрежи.

Освен това беше — не оставяше съмнение записът — абсолютно луд.

— Имам лошо предчувствие за този човек — осмели се да отбележи Ейдриън.

Кейстън се намръщи.

— Колко пъти трябва да ти повтарям? Ако искаш да ми кажеш нещо за логика, информация, доказателства, целият съм в слух. Когато направиш обмислена преценка, моля те да ми съобщиш. Степени на убеждение , това е стоката в нашата търговия. Но не ми говори за чувства. Радвам се, че имаш чувства. Възможно е и аз да ги имам, макар че се съмнявам. Но просто мястото им не е в офиса. Вече сме го обсъждали.

— Съжалявам — каза Ейдриън. — Но с човек като този, бродещ на свобода…

— Не за дълго — каза Кейстън най-вече на себе си. Сетне го повтори още по-тихо: — Не за дълго.

Като началник на Второ бюро на Министерството на държавната сигурност — бюрото, занимаващо се с чуждестранни операции — Чао Тан посещаваше Джуннанхай редовно. Въпреки това сърцето му неизменно забързваше ход всеки път, когато пристигнеше тук. Толкова история беше концентрирана на това място, толкова надежди и толкова разочарования, толкова постижения и толкова провали. Това беше история, която Чао познаваше добре, и тя сякаш хвърляше сянка над всяка негова стъпка.

Джуннанхай, понякога известен като Морските палати, беше столица в столицата. Огромният, строго охраняван комплекс, където живееха и властваха най-висшите ръководители на Китай, беше символ на империята, откакто монголските завоеватели го бяха издигнали по времето на династията Юан през четиринадесети век. Следващите династии дострояваха района през вековете, сривайки и издигайки могъщи здания, някои отдадени на стремежа към власт, други на стремежа към удоволствия. Всички сгради бяха пръснати сред големи изкуствени езера и пасторалния разкош на създадена от човека природа. През 1949 г., годината, в която Мао придоби абсолютен контрол над страната, комплексът, вече доста западнал, беше изграден отново. За кратко време новите водачи на страната се сдобиха с нов дом.

Някогашната старателно поддържана имитация на природа трябваше да отстъпи пред практичните изисквания на паважа и паркингите; бившето екстравагантно изящество отстъпи пред мрачния и груб декор в стила на Източния блок. Но това бяха само козметични промени, революционерите се доказаха като лоялни на по-старите и дълбоки традиции на потайността и уединението. Въпросът според Чао беше дали влиянието на тези традиции ще отстъпи пред човека, поставил си за цел да ги преобърне — младия президент на Китай, Лю Ан.

Чао си спомняше, че президентът сам беше пожелал да отседне тук. Непосредственият му предшественик не беше живял в самия Джуннанхай, а в близко, добре охранявано имение. Но Лю Ан имаше своите причини да живее в същия комплекс като останалите от висшето ръководство. Той вярваше в собствените си умения лично да убеждава, влагаше много в способността си да печели над съпротивлението чрез неофициални посещения, разходки из прелестни градини, неуговорени срещи на чаша чай.

Срещата тази вечер обаче не беше нито неофициална, нито неуговорена. Всъщност тя беше наложена на Ан, и то не от опонентите му, а от поддръжниците му. Защото на карта беше поставено собственото оцеляване на Ан и бъдещето на най-многобройната нация на света.

Страх сковаваше петима от шестимата мъже, събрали се около черната лакирана маса на втория етаж в резиденцията на Ан. Самият президент отказваше да приеме заплахите на сериозно. Чао можеше да чете в ясния поглед на Лю Ан като в отворена книга: изплашени старци , за такива ги вземаше той. Тук, в сянката на гранитния палат, на Лю Ан му беше трудно да възприеме изключителната си уязвимост. Трябваше да го накарат да я възприеме.

Разузнавателните доклади бяха сенчести и все още неясни; но когато докладите на колегите на Чао от първото бюро, които бяха специализирани в национално разузнаване, се комбинираха с онези от собственото бюро на Чао, сенките се задълбочаваха в нещо наистина тъмно.