Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Беше се случило през 1898 г., легендарна промяна, която в края на краищата беше лавирала пътя към масивните политически катаклизми, разтърсили страната през следващия век. Императорът, вдъхновен от влошеното положение на нацията и от съветите на великия учен и ръководител Кан Йоу-уей, беше направил нещо по-дръзко от всичките си предшественици. В продължение на сто дни били издадени серия декрети, които щели да трансформират Китай в модерна, конституционална държава. Но великите надежди и приповдигнати стремежи скоро били разбити. Три месеца по-късно вдовстващата императрица, подкрепена от висшите генерали, затворила императора, собствения си племенник, на декоративния остров сред така нареченото Южно езеро, и възстановила предишния ред. Засегнатите интереси счели реформите за твърде застрашителни и тези интереси надделели — поне докато късогледият консерватизъм бил изместен от силите на революцията, далеч по-помитащи и безмилостни от всичко, предвиждано от детронирания крал и съветник.

— Но Кан е бил учен без подкрепа от масите — каза един мършав на вид мъж, седнал в края на масата със сведен поглед. А вие разполагате с интелектуална и политическа мощ. Което ви прави много по-застрашителен.

— Достатъчно! — каза младият президент. — Не мога да сторя онова, което ме карате. Казвате, че това е начин да защитя собствената си позиция. И все пак, ако прибягна до чистки — да унищожа опонентите си само защото са ми опоненти, — моето управление няма да е достойно за защита. Хората могат да поемат по този път, водени от най-чисти подбуди. Но този път няма разклонения, той води само до едно място. Той води до тирания. — Ан направи пауза. — Ще положа усилия да убедя онези, които ми се противопоставят по принципни причини. Онези, чиито мотиви са не така здравословни, е, те са опортюнисти. И ако политиката ми успее, те ще постъпят като истински опортюнисти. Ще видят накъде духа вятърът и ще се преподредят в тази посока. Само почакайте и ще видите.

— Дали това е гласът на смирението или на високомерието? — попита мъж от другия край на масата. Ли Пей имаше бяла коса и лице, сбръчкано и осеяно с вени като орехова черупка. Той беше с поколение по-възрастен от останалите и в някои отношения беше най-противоречивият от съюзниците на Ан. Произхождаше от бедняшко семейство от провинцията и беше известен под неласкавия псевдоним jiaohua de nongmin или „лукавия селянин“. Ненадминат в способността си да оцелява, той си имаше запазено място в Джуннанхай или в Държавния съвет, или в самата партия, чрез Мао и разнообразните приемници на Мао — беше минал през Културната революция и нейното потушаване, през кланета и наказателни мерки, през реформи и хиляди поправки в идеологическия курс. Повечето хора го вземаха за циник, който просто се нагаждаше към силните на деня. Това беше само част от историята. Като повечето жлъчни циници той беше един наранен идеалист.

Застаналият начело на масата президент Лю Ан отпи глътка от зеления си чай.

— Може би мога да бъда обвинен и в смирение, и във високомерие. Но не и в невежество. Знам какви са рисковете.

Друг глас на масата заговори тихо.

— Не трябва да гледаме само навътре. Наполеон е казал: „Нека Китай да спи. Защото, когато се събуди, тогава нациите ще затреперят.“ След твоите врагове има чужденци, които не желаят добро на страната ни. Те се страхуват, че под твое ръководство Китай наистина няма да заспи повече.

— Това не са теоретични притеснения — раздразнено се намеси Чао Тан. — Разузнавателните доклади, на които се уповавам, са дълбоко тревожни. Нима сте забравили какво се случи на Уай-чан Лун в Тайван? Много хора гледаха на младежа като на ваш родственик по дух и всички видяхме какво стана с него. Срещу вас може би са се изправили същите врагове, онези, които се страхуват от мира много повече, отколкото от войната. Опасностите, пред които сте изправен, са реални. Възможно е вече да е задвижена някаква конспирация.

— Някаква конспирация? — повтори Ан. — Предупреждавате ме за международна конспирация, а истината е, че нямате представа кои са подбудителите, нито какви са целите им. Като говорим за конспирация, без да знаем каква е същността й, всъщност само си разменяме празни думи.

— Значи искате сигурност? — попита Чао. — Човек има сигурност едва когато е твърде късно. Заговор, за който знаем подробности, би бил заговор, който вече сме осуетили. Но има твърде много мълви, намеци, подмятания, за да продължим да игнорираме…