Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— В десет сутринта утре тайният агент има уговорена среща с областния прокурор на южен Ню Йорк. Смятаме, че бронирана лимузина ще го откара до ъгъла на площад „Свети Андрю“ в долен Манхатън. Може да е с придружител, може и да е сам. При всички случаи това ще бъде рядък интервал на уязвимост, агентът ще трябва да прекоси голямата пешеходна зона. Ти трябва да си там.

— Ще имам ли подкрепление?

— Един от нашите хора ще е там, за да ти помогне. В точния момент нашият човек ще ти даде оръжие. Останалото е в твоите ръце. Настояваме да спазваш инструкциите точно. Осъзнавам, че това е сякаш да накараш джаз музикант да следва нотите в партитурата, вместо да импровизира, но в този случай няма място за импровизации. Как беше онзи американски израз? „Или по моя начин, или хващаш пътя?“ — Поредният английски идиом, който очевидно беше научил на родния си език. Двойният превод му създаваше затруднения. — Планът трябва да се следва до най-малката подробност.

— Мястото е твърде незащитено — запротестира Амблър. — Планът не струва.

— Колкото и да ценим професионалната ти експертиза, трябва да признаеш нашата. Ти не познаваш реалните факти. Работодателите ми разполагат с тях, изучили са ги. Мишената ни е предпазлив човек. Той не се мотае под мостовете за твое удобство. Всъщност това е чудесна възможност. Може да не случим на друга още дълго време, а тогава ще бъде твърде късно.

— Съществуват десетки потенциални проблеми — не отстъпваше Амблър.

— Свободен си да се откажеш — каза Аркади със стоманена нотка в гласа. — Но ако изпълниш задачата според инструкциите, ще бъдеш представен на моя пряк шеф. А той е човек, когото познаваш. Някой, с когото си работил рамо до рамо.

Значи някой, който може би знаеше цялата история на случилото се с Харисън Амблър.

— Ще го направя — каза Амблър. Не мислеше в перспектива, не мислеше с какво се съгласява. Знаеше, че ако остави тази нишка да му се изплъзне, можеше да не я открие никога вече. Нишката на Ариадна. Към кой ли път щеше да го поведе?

Аркади се наведе напред и потупа китката на Амблър. Отстрани жестът изглеждаше приятелски.

— Наистина не искаме толкова много от теб. Само да успееш там, където се провалиха мнозина. Няма да ти е за пръв път.

Не, помисли си Амблър, но може да е за последен.

Ленгли, Вирджиния

Клейтън Кейстън изглеждаше замислен, когато се върна в офиса си без прозорци. По-скоро потънал в мисли, реши Ейдриън Чои. Изглеждаше, сякаш е впил кукичката си в нещо. Вероятно нещо, което беше свързано с много дълга разпечатка, мрачно си помисли Ейдриън.

При Кейстън сякаш всичко опираше до разпечатки. Не че Ейдриън си въобразяваше, че е разгадал личността му. Самата му посредственост беше мистична. Беше му трудно да си представи, че този човек е със същата професия като, да речем, Дерек Сейнт Джон, неудържимият и безстрашен герой от романите на Клийв Маккарти, които Ейдриън така ценеше. Кейстън щеше да го насоли, ако знаеше, че Ейдриън даже носи последната книга от поредицата в раницата си и че беше прочел почти цяла глава на закуска. Този път ставаше дума за ядрена бойна глава, скрита в останките на британския лайнер „Лузитания“. Ейдриън прекъсна четенето на най-интересното: Дерек Сейнт Джон, който се беше гмурнал в останките на кораба, току-що беше избегнал на косъм граната харпун, изстреляна от вражески агент. Ейдриън ще се опита тайничко да прочете още една-две глави по време на обедната си почивка. Кейстън вероятно ще преглежда последния брой на „Журнал за счетоводство, одит и финанси“.

Може би това заслужаваше — да бъде разпределен към най-скучния човек в цялото Централно разузнавателно управление. Ейдриън съзнаваше, че се е престарал с ентусиазма на интервюто. Това без съмнение беше нечия представа за майтап; вероятно в момента някой от „Човешки ресурси“ си мислеше за него и се подхилкваше.

И сега Ейдриън беше потърпевшият. Всеки божи ден човекът, за когото работеше, се появяваше в еднаква бяла риза, с почти еднаква вратовръзка и каталожен костюм, който варираше в оттенъка си от вълнуващо средно сиво, до диво и лудешко графитно сиво. Ейдриън знаеше, че шефът му не работи за Генералния щаб, но въпреки това не отвеждаше ли рутината малко по-далеч от необходимото? Кейстън не само изглеждаше скучен, той ядеше скучно — неизменният му обяд се състоеше от рохко сварено яйце, леко препечен хляб, чаша доматен сок и разтворимо хапче против киселини. За всеки случай. Веднъж, когато бе изпратил асистента си да му вземе обяд, Ейдриън му донесе смесен зеленчуков сок вместо чист доматен и Кейстън го прие като предателство. Хей, живей опасно поне от време на време , за малко да му каже Ейдриън. Човекът изглеждаше така, сякаш не беше използвал по-опасно оръжие от подострен молив.