Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Лудост!

Летището представляваше познатата джунгла от подова мозайка, стомана и стъкло с познатото усещане за добре екипирано откъм персонал съоръжение. Накъдето и да се обърнеше, човек виждаше служители по въздушните линии, летищни отговорници по сигурността, носачи на багаж — всички носеха табелки и униформи от всевъзможен вид. Обществената среда на това място, реши Амблър, беше кръстоска между федерална пощенска служба и курортен град.

Той си купи билет до Уилмингтън, еднопосочен, сто и петдесет долара — таксата, така да се каже, за предстоящото рандеву. Изглеждаше не по-малко отегчен от жената зад билетното гише, която едва сдържа прозявката си, докато подпечатваше бордната му карта. Документът за самоличност, който той представи — шофьорската книжка от Джорджия, променена с фотографията на настоящия й приносител, — нямаше да издържи на внимателен оглед, но и не беше удостоен с такъв.

Изход С19 се намираше в далечния край на дълъг коридор до други два изхода, разположени ветрилообразно. Той се огледа, виждаха се десетина пътници. Беше два и половина. От тези изходи нямаше да има полети в следващите деветдесет минути. След половин час щяха да започнат да пристигат пътници за полета до Питсбърг, но засега беше пълно мъртвило.

Дали човекът, с когото имаше среща, вече беше пристигнал? Изглеждаше вероятно. Но кой беше той? „Ще ме познаеш“, гласеше съобщението.

Амблър мина покрай седящите места, оглеждайки шепата хора, изпуснали предишния полет или дошли твърде рано за следващия. Пълната жена, която даваше бонбони на пълната си дъщеря; мъжът със зле скроения костюм, който прелистваше някаква презентация; младата жена с многото обеци и джинси, изрисувани с разноцветни флумастери — никой от тях не изглеждаше вероятен. У Амблър се надигна чувство на отчаяние. Ще ме познаеш.

Най-накрая очите му попаднаха върху човек, който седеше сам близо до прозореца.

Беше индиец сикх с тюрбан на главата, който движеше устните си, докато четеше „Ю Ес Ей Тудей“. Амблър се приближи и забеляза, че няма никакви признаци за съществуването на коса под тюрбана — не се виждаше и един непокорен косъм. Лекото лъщене на лепило по бузата на мъжа му разкри, че гъстата брада е залепена съвсем скоро.

Дали мъжът наистина движеше устните си, докато четеше, или комуникираше с някого по фиброоптичен микрофон?

За всеки друг мъжът би изглеждал напълно спокоен, отегчен и отпуснат. За Амблър той беше всичко друго, но не и това. Подтикнат от инстинкт, Амблър се извъртя и пристъпи зад седналата фигура. Със светкавично движение той сграбчи тюрбана на мъжа и го вдигна. Отдолу лъсна бледо, гладко избръснато теме, а към него с тиксо беше прикрепен малък пистолет „Глок“.

Оръжието се озова в ръката на Амблър и той пусна тюрбана обратно на мястото му. Седналият мъж стоеше абсолютно замръзнал, с тактическата неподвижност на отлично обучен професионалист, който знаеше кога най-разумната реакция беше да не реагираш изобщо. Само по вдигнатите му вежди пролича изненадата му. Цялата безшумна маневра бе отнела не повече от две секунди и бе прикрита от чужди погледи от собственото тяло на Амблър.

Усещаше пистолета странно лек в ръката си и разпозна модела веднага. Тялото беше изработено от пластмаса и керамика; дулото съдържаше по-малко метал от една обикновена тока за колан. Вероятността подобно оръжие да задейства металните детектори беше малка; вероятността служителите на реда да претърсят индийския религиозен тюрбан — дори още по-малка. Тубичка бронзант и метър муселиново парче плат — евтин, ефикасен костюм. Още веднъж изкусността и ефикасността на срещата предизвикваха възхищение и безпокойство.

— Браво — тихо каза фалшивият сикх и бледа усмивка разтегли ъгълчетата на устата му. — Чудесен отбранителен ход. Не че променя нещо. — Говореше английски със съвършено произнесените съгласни на човек, който е учил езика в чужбина, макар и от ранна възраст.

— Аз съм този с оръжието. Това нищо ли не променя? Според моя опит обикновено го прави.

— Понякога най-добрата употреба на оръжието е да го предадеш — отвърна мъжът с почти блеснали очи. — Кажи ми виждаш ли човека в униформа на летец, който стои до вратата? Току-що пристигна. Амблър погледна натам.

— Да, виждам го.

— Той е с нас. Готов е да те застреля, ако се окаже необходимо. — Седналият мъж погледна към Амблър, който все още стоеше прав. — Вярваш ли ми? — Въпросът не беше реторичен, а истински.