Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Амблър го направи с нарастващо мрачно предчувствие.

— Добре направихте, че се обадихте — каза гласът от телефона.

— Не е завършил ли?

— Човек с такова име изобщо не е записван в колежа, какво остава да го завърши.

— Възможно ли е базата ви данни да не обхваща достатъчно дълъг период назад във времето?

— Не. Колежът е наистина малък и нямаме такъв проблем. Повярвайте ми, сър, ако този човек е бил записан тук, по което и да е време на двадесети век, аз щях да го знам.

— Благодаря ви — каза Амблър с кух глас. — Благодаря ви за съдействието.

Ръката му трепереше, докато натискаше копчето за приключване на разговора на мобилния телефон.

Това беше лудост!

Цялото му самосъзнание — можеше ли да е илюзия? Възможно ли беше това? Той затвори очи и позволи на многобройните спомени от четирите си десетилетия да се вихрят и да се разливат из съзнанието му, пораждайки свободен и неструктуриран потоп от асоциации. Спомените бяха неизброими и това бяха спомените на Хал Амблър, освен ако наистина не беше напълно луд. Времето, когато изследваше задния двор на родната си къща, как стъпи върху подземно гнездо на оси, как те изригнаха от земята като черно-жълт гейзер, а той се озова в бърза помощ с тридесет ужилвания. Горещият юли на летния лагер, където се научи да плува в стил бътерфлай в езерото Кандейджа и където зърна женска гърда, докато една от лагерните отговорнички, Уенди Съливан, се преобличаше в портативна съблекалня със счупена врата. Един август, който прекара, вече на петнадесет години, работейки в ресторанта барбекю на панаира, разположен на десет мили южно от Камдън, и където се научи да пита клиентите „Желаете ли царевица на кочан към поръчката си?“, когато те си поръчваха само ребра на скара и картофено пюре. Откровените му разговори след работа с къдрокосата Джулиан Дейчис, която обслужваше фритюрника, за разликата между любовна игра и опипване. Имаше и не толкова приятни спомени, някои свързани с баща му, който ги беше напуснал, когато Амблър беше на шест години; слабостта и на двамата му родители към утехата на бутилката. Спомняше си играта на покер в първи курс, продължила цяла нощ, как по-големите студенти се бяха подразнили от непрекъснато нарастващата му купчина с жетони, сякаш беше изобретил някакъв неуловим метод на измама. Спомняше си и как се беше влюбил във втори курс — боже, спиращите дъха първи срещи, а после сълзите, бурните взаимни обвинения и помирения, лимоновото ухание на шампоана й, което му се струваше толкова екзотично и което години наред го караше да се изпълва с носталгия и копнеж.

Спомняше си назначението и обучението в „Консулски операции“, нарастващия интерес на преподавателите му към особената му дарба. Работата под прикритие към Бюрото за образователен и културен обмен на Държавния департамент, която изискваше редовно пътуване в чужбина. Спомняше си всички тези неща с яснота и точност. Беше водил двойствен живот. Или просто ставаше въпрос за двойствена халюцинация? Докато напускаше стаята си, в главата му се оформяше нарастващо пулсиране.

В един ъгъл, който минаваше за фоайе на хотела, имаше компютър с интернет като малък жест към гостите. Амблър седна пред него и използвайки паролата на аналитичното бюро на Държавния департамент, се свърза към вестникарската база данни „ЛексисНексис“. Местният вестник на Камдън, Делауеър, където Амблър беше израснал, веднъж беше публикувал малка статия за него, когато в шести клас беше спечелил състезание по правопис. Палеонтология. Дитирамб. Ксилофон. Амблър ги беше написал всичките бързо и правилно, установявайки се като най-добрия ученик в правописа не само в основното училище на Камдън, ами и в окръг Кент. Ако допуснеше грешка, разбираше го незабавно — разбираше го от изражението на съдията. Майка му, която по това време го отглеждаше сама, беше невероятно щастлива. Но сега в случката имаше нещо повече от детски егоизъм.

Той пусна търсачката на вестника.

Нищо. Нищо не съвпадаше със зададеното описание. Спомняше си статията в „Доувър Поуст“ толкова ясно, спомняше си как майка му я беше изрязала и я държеше на вратата на хладилника с магнит във формата на резен диня. Държа я там, докато хартията не пожълтя и не започна да се разпада от светлината. В базата данни имаше копия на „Доувър Поуст“ от преди десетилетия, имаше архив на всевъзможни местни новини — за това кой спечелил и кой загубил изборите за градския съвет, за масовите съкращения във фабриката „Робинс Хоус“, за реновациите на кметството. Но що се отнасяше до базата данни „ЛексисНексис“, Харисън Амблър не съществуваше. Не беше съществувал тогава. Не съществуваше и сега.