Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Същото беше, когато се опитваше да върне спомените си от първите месеци на остров Париш. Те се състояха от разпокъсани моменти, лишени от всякакво чувство за време и последователност.

Може би трябваше да се върне още по-назад — преди седмиците, заобикалящи похищението му — във времето, когато спомените му бяха живи, последователни, истински като земята под краката му. Само да можеше да открие някой, който споделяше тези спомени. Някой, чиято памет щеше да му осигури потвърждението, от което така отчаяно се нуждаеше — уверението, че той наистина е човекът, за когото се мислеше.

Подтикнат от импулс, Амблър се обади на Дилън Сътклиф в Провидънс, Роуд Айлънд.

Не се беше сещал за Дилън Сътклиф от много време, не беше го срещал от години. Бяха се запознали като първокурсници в колежа „Годард“, малко учебно заведение за изкуства в Кънектикът, и се бяха сприятелили незабавно. Дилън беше шегаджия с изключителен дар слово и огромен запас истории от детството си в Пепър Пайк, Охайо. Освен това имаше силно изразена слабост към лудориите.

Една сутрин през късен октомври — беше втората им година в колежа — всички със събуждането си откриха, че на острия връх на кулата „Макинтайър“ се е появила огромна тиква. Тиквата тежеше близо седемдесет паунда, а как се беше материализирала там оставаше мистерия. Тя се превърна в източник на веселба сред студентите и на възмущение сред преподавателите. Никой не се съгласяваше да рискува счупване на врата си, за да я свали, и така тиквата беше оставена да падне долу сама. На следващата сутрин в основата на кулата „Макинтайър“ се появиха купчина малки фенери, изрязани от тикви, които сякаш гледаха точно в голямата тиква горе. Някои носеха табели с надписа „Скачай!“. Ликуването на студентите само засили лошото настроение на колежанските чиновници. Няколко месеца преди завършването им, когато вече администрацията не се впрягаше толкова, най-сетне се разпространи слухът, че за това трябва да се благодари на Дилън Сътклиф, професионален катерач. Сътклиф беше разумен шегаджия, той никога не си признаваше и винаги беше оценявал дискретността на Амблър. Защото Амблър, забелязвайки нещо в лицето на Сътклиф, когато лудорията се обсъждаше, веднага се беше досетил кой стои зад нея, но макар да беше позволил на Сътклиф да разбере, че той знае за това, така и не беше казал на никого другиго.

Амблър си спомняше любимите ризи на Сътклиф с широки цветни райета и колекцията му от глинени лули, рядко използвани, но много по-интересни от обичайните студентски колекции от бирени бутилки и плочи на „Грейтфул Дед“. Амблър беше ходил на сватбата му само година след завършването им и знаеше, че той има отлична работа в общинската банка на Провидънс, която сега се беше превърнала в част от национална верига.

— Дилън Сътклиф на телефона — каза глас. Амблър не го разпозна веднага, но въпреки това почувства топлота.

— Дилън! — възкликна Амблър. — Обажда се Хал Амблър. Помниш ли ме?

Последва дълга пауза.

— Съжалявам — каза мъжът с объркан тон. — Не съм сигурен, че чух добре името ви.

— Хал Амблър. Учехме заедно в колежа „Годард“ преди двадесет години. Бяхме съквартиранти през първата година. Бях на сватбата ти. Сети ли се? Мина доста време от последното ни питие, нали?

— Вижте какво, не купувам нищо по телефона, и то от непознати — троснато рече мъжът. — Предлагам ви да опитате с някой друг.

Дали това не беше друг Дилън Сътклиф? Този изобщо не звучеше като неговия стар приятел.

— Извинявам се — каза Амблър. Явно съм попаднал на погрешен човек. Значи не сте учили в „Годард“?

— Напротив, учил съм. Просто никой в класа ми не се казваше Хал Амблър. — Чу се щракване, мъжът беше му затворил.

Преливащ от смесица между ярост и страх, той се обади в колежа „Годард“ и поиска да го свържат с деловодството. На младия мъж, който отговори, Амблър обясни, че е мениджър по човешки ресурси в голяма корпорация, вероятен бъдещ работодател на някой си Харисън Амблър. Като част от корпоративната политика той беше длъжен да провери определени твърдения от автобиографията на кандидата. Просто искаше някой да му потвърди, че Харисън Амблър наистина е завършил колежа „Годард“.

— Разбира се, сър — каза мъжът от деловодството. Помоли за точния правопис на името и го въведе в системата; Амблър чуваше тихото кликане на клавиатурата. — Съжалявам — каза гласът. — Ще ми продиктувате ли правописа още веднъж?