Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Кейстън видя как лицето на Норис се разстила в усмивка; заместник-директорът обичаше да подтиква Кейстън да повтаря твърдите си убеждения по въпроса.

— Само те бъзикам — каза Норис. — Но я ми кажи, какво все пак се очаква да мислим за този човек? Какво казва твоята… ъ-ъ… логическа матрица?

Кейстън отвърна с тънка усмивка.

— Всичко е на твърде предварително ниво. Но все пак има някои данни, които водят към мисълта, че той е развалено яйце. Предполагам знаеш възгледите ми по отношение на нелегалните агенти. Ако получаваш заплата, трябва да се съобразяваш с параметрите, установени от федералните разпоредби. В това има здрав разум. Дори можем да говорим за „мокри поръчки“. Според мен всяко действие или е оторизирано, или не е. Няма среден път. Искам да знам защо изобщо имаме хора като „Таркин“, назначени от федералното правителство. Кога ще се научат нашите разузнавателни служби, че това никога няма да проработи?

— Никога няма да проработи?

— Не и според плана.

— Нищо в сътворението не върви според плана. Включително и самото сътворение. А Бог е имал седем дни да го направи както трябва. Аз мога да ти дам едва три.

— Защо е това бързане?

— Просто имам такова чувство. — Норис вдигна ръка, изпреварвайки порицанието на Кейстън. — Истината е, че в дирекцията по разузнаване се получават сигнали — неясни са, но са твърде настойчиви, за да ги игнорираме — за нещо като случващи се неофициални инциденти. От нас? Срещу нас? Още не знаем. Смятаме, че в тях са въвлечени високопоставени членове на правителството, но каквото и да се случва, то се потулва доста бързо. Затова сме нащрек. Необичайни неща — не знаем дали имат връзка със случая, но е твърде опасно да смятаме другояче. Така че ни трябва категоричен доклад от теб в рамките на три дни. Искам да установиш кой е в действителност Таркин. Помогни ни да го заловим. Или да го унищожим.

Кейстън хладно кимна. Нямаше нужда от окуражаване; Кейстън мразеше аномалиите, а човекът, избягал от остров Париш, беше аномалия от най-лош вид. Нищо нямаше да му достави по-голямо удовлетворение от идентифицирането на този човек и елиминирането му.

В „Мотел 6“ близо до Флемингтън, Ню Джърси, Хал Амблър използва нокията на убития мъж, за да проведе няколко телефонни разговора. Първият беше до Държавния департамент на САЩ. На този етап не можеше да прави предположения, нямаше как да знае дали връзката му с разузнавателния екип, в който беше прекарал кариерата си, беше приятелска или вражеска. Не можеше да използва номерата за спешни случаи, които беше запаметил като оперативен агент, защото можеха да задействат проследяващ механизъм. Вместо това беше по-безопасно да почука на входната врата. Следователно първото му обаждане беше до отдела по комуникации на министерството. Преструвайки се на репортер от „Ройтерс“, той поиска да го свържат с кабинета на заместник-секретаря Елън Уитфийлд. Дали можеше да потвърди изказване, приписвано на нея? Асистентката й, с която го свързаха след няколко междинни препредавания, се извини. Заместник-секретарят пътуваше в състава на международна делегация.

Бихте ли могли да уточните къде, попита репортерът от „Ройтерс“. Асистентката съжаляваше, но не можеше да го направи.

Международна делегация, несъмнено информацията беше точна. Но и напълно безполезна. Официалната титла на Елън Уитфийлд като заместник-секретар в Държавния департамент прикриваше административното й назначение като директор на Отряда за политическа стабилизация. Накратко, неговият шеф.

Дали колегите му мислеха, че е мъртъв? Полудял? Изчезнал? Какво знаеше Елън Уитфийлд за онова, което му се беше случило?

Въпросите се вихреха в главата му. Ако тя не знаеше, тогава сигурно би искала да узнае, нали? Той се помъчи да си спомни периода от време, преди да се озове пленник на психиатричната наказателна колония. Въпреки усилията му тези последни спомени оставаха мътни, затворени, недостъпни — скрити в мъглата, която обгръщаше съществуването му. Той се опита да инвентаризира спомените си от преди мъглата. Спомняше си няколкото дни, прекарани в Непал, на посещение при водачите на самоосъзнати тибетски дисиденти, които търсеха подкрепата на Америка. Те лъжеха, извади бързо заключение Амблър — всъщност бяха представители на маоистка бунтовническа групировка, отречена от Китай и прогонена от правителството на Непал. След това бе започнала операцията в Чанхуа — подготвяха се за премахването на Уай-чан Лун. А после? Съзнанието му беше като откъсната страница — нямаше рязка граница, разделяща спомените му от забравата, те по-скоро малко по малко се разпадаха.