Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Макс взе извития нож за грейпфрут, без да протестира; все още се закачаше със сестра си.

— Чип мрази Дженифър, и Дженифър мрази Чип, а ти се погрижи за това, когато каза на Чип какво е казала Дженифър за него на Ти Джей. И между другото, надявам се, че си споделила с мама какво се случи в часа ти по френски вчера.

— Да не си посмял! — Андреа подскочи от стола си в бушуваща шестнадесетгодишна ярост. — Защо не поговорим за малката драскотина отстрани на волвото? Май че я нямаше, преди да излезеш с колата снощи. Мама дали вече е забелязала?

— Каква драскотина? — попита Линда Кейстън и остави на масата голямата си порцеланова чаша черно кафе.

Макс отправи към сестра си изпепеляващ поглед, сякаш се опитваше да измисли някакъв режим на мъчения, с който да започне да раздава справедливост.

— Ами нека просто кажем, че Лудия Макс още не е усъвършенствал паралелното паркиране.

Кейстън вдигна очи от вестника си „Вашингтон Поуст“. Ясно съзнаваше, че не присъства особено в съзнанието на двете си деца точно сега, и нямаше нищо против. Това, че изобщо бяха негови деца, беше нещо като мистерия, защото приличаха толкова малко на него.

— Да не си посмяла, крастава жаба такава.

— Каква драскотина? — повтори Линда. Останалите около масата се нападаха един друг, сякаш той не съществуваше. Кейстън беше свикнал с това. Дори и на масата за закуска той беше най-безличният бюрократ на света, а Андреа и Макс говореха безсмислици и бяха погълнати от себе си като всички тийнейджъри. Андреа, с нейния блясък за устни с черешов вкус и декорирани джинси; Макс, изгряваща звезда на училищното футболно игрище, който така и не се научи да си бръсне врата като хората и си слагаше твърде много одеколон. Кейстън мислено се поправи — всяко количество одеколон беше твърде много.

Те бяха двама недисциплинирани, необуздани хлапаци, които можеха да се счепкат за едното нищо. А Клейтън Кейстън ги обичаше повече от самия живот.

— Остана ли портокалов сок? — бяха първите думи на Кейстън на масата за закуска.

Макс му подаде картонената кутия. Вътрешният живот на сина му беше до голяма степен непроницаем за него, но от време на време той виждаше в очите на Макс нещо като съжаление — един млад мъж се опитваше да категоризира баща си според антропологичните категории на гимназията: смотаняк, мачо, перко, задръстеняк, и осъзнаваше, че ако бяха съученици, двамата определено нямаше да станат другарчета.

— Има няколко капки, тате — каза той.

— Капка по капка вир — отвърна Кейстън. Макс го стрелна с неспокоен поглед.

— Както кажеш.

— Трябва да поговорим за онази драскотина — каза Линда.

Два часа по-късно в кабинета на Кейлъб Норис се вдигаше много по-малко шум, но снишените гласове само подчертаваха нарастващото напрежение. Норис беше младши заместник-директор на разузнаването и когато извика Кейстън на среща в 9:30, не му съобщи за какво се отнасяше. Не беше необходимо. Откакто бяха получили бюлетина от остров Париш предишната сутрин, бяха пристигнали още сигнали — повечето от тях противоречиви и влудяващо неясни, които предполагаха, че бяха възникнали допълнителни инциденти, свързани със случая.

Норис имаше широкото лице на руски селянин, с грапава кожа и малки, раздалечени очи. Имаше едър гръден кош и беше изключително космат: снопчета черни косми стърчаха изпод маншетите на ръкавите му, а когато махнеше вратовръзката си, и изпод яката на ризата му. Макар да беше най-висшият служител в разузнавателното анализиране и член на вътрешния кръг приближени на директора на управлението, ако някой го видеше само на фотография, би предположил, че е ангажиран със съвсем друга професия — бияч в някой бар или бодигард на мафиот. Работническите му маниери също не загатваха за биографията му: бакалавърска степен по физика от Католическия университет на Америка; аспирантура в Националната научна фондация върху военните приложения в теорията на тактиката; разработки за граждански организации като Института за анализ на отбраната и корпорация „Ламбда“. Норис беше твърде нетърпелив за традиционна кариера, но пък в Управлението нетърпеливостта му се превърна в положително качество. Той смело преодоляваше главоблъсканици и препятствия, които препъваха останалите. Осъзна рано, че властта в една организация е властта, която сам придобиваш, а не онази, официално приписана към длъжността ти. Ставаше въпрос за неприемането на все още „работим върху това“ за отговор. Кейстън му се възхищаваше.