Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

С изключение на това, че се натъкна на една… как би се изразил Кейстън?… аномалия.

Някой силно чукаше по вратата му. Ейдриън рязко се изправи в стола си. За бога, никой не тропаше толкова силно по вратата на Клейтън Кейстън.

Воден от неясна интуиция, Ейдриън реши да не отваря. Няколко секунди по-късно чу отдалечаващи се стъпки. Точно така, тук няма никого, с изключение на нас, страхливите пилета. Вероятно беше някой скапаняк, който си мислеше, че това е складовото помещение с консумативи за принтери. Или може би беше нещо друго. Така или иначе Ейдриън нямаше желание да се сблъсква с него.

Започна да избира мобилния телефон на Кейстън; неговият беше от онези, международните, които се свързваха с всички кътчета на света, и това щеше да бъде четвъртият им разговор през последния час.

Кейстън отговори веднага. Ейдриън накратко му предаде новините. Кейстън го накара да повтори някои детайли, но не сприхаво, а с тон на неотложна спешност.

— А когато ги засякох — каза Ейдриън, — номерата на социалната осигуровка не съвпаднаха. — Ейдриън изслуша отговора на Кейстън; друг път не го беше чувал да звучи толкова напрегнато.

— И аз така си помислих — вметна Ейдриън. — Нередно, нали?

Излъчващ достолепност и интелигентност, директорът на Световния икономически форум завърши малко високопарната си реч, получи топлите аплодисменти на публиката и зае мястото си от дясната страна на сцената. Сетне аплодисментите станаха още по-бурни, защото на сцената с лека устремна походка излезе самият Лю Ан и зае мястото си на катедрата.

Беше по-дребен, отколкото Амблър беше си го представял. Но в него имаше и нещо голямо — осанката му излъчваше спокойствие, усещане за велико търпение, дори мъдрост и една всеобхватна нежност. Той благодари на директора на Световния икономически форум на напевен, мелодичен английски, а после заговори на китайски. Обръщаше се към света, но неговите сънародници бяха огромна част от този свят и когато речта му стигнеше до тях чрез медиите, той искаше да узнаят, че е говорил на родния си език с гордост и красноречивост. Искаше те да разберат, че той не е завръщаща се морска костенурка, а гражданин на Китай, истински като всеки от тях. Амблър не разбираше нищо от онова, което политикът говореше, но усещаше доста от начина, по който го казваше. Толкова често съдържанието на едно изказване се разсейва в тънкостите на тона и интонацията. Обикновените емоции се маскират под лустрото на сложни идеи.

Лю Ан беше иронично шеговит и забавен — снабдената със слушалки публика се разсмя в момента, в който Амблър предположи, че е казана шега, — а после отново стана сериозен и пламенен. Той бе прозрял една истина, която искаше и другите да прозрат. Това не беше гласът на обикновен политик. Това беше гласът на истински държавник, гласът на човек, който вижда бъдеще на мир и просперитет и иска да покани останалия свят да се присъедини към това бъдеще. Мъж, който разбираше, че сътрудничеството може да е така могъщо и продуктивно, както съперничеството. Мъж, който спомагаше за въвеждането на толерантност и просвещение не само в Китай, но и по цялото земно кълбо.

Мъж, който беше осъден да умре всеки момент. Някъде в залата убиецът дебнеше своя миг, а инстинктите на Амблър, неговите особени дарби го бяха предали, бяха го изоставили напълно. Амблър отново огледа редиците под себе си, взирайки се толкова напрегнато през обектива, че зрението му започна да се размазва, вратът му да се вдървява. Той рязко, почти неволно вдигна очи и изви глава настрани и назад, като огледа операторите и спря поглед върху лицето на Лоръл.

Тя надничаше през собствената си камера към мъжа зад катедрата, очевидно така хипнотизирана от държавника, както и останалите, и измина секунда преди да осъзнае, че Амблър я наблюдава. Лицето й трепна и тя се обърна към него с изражение на колеблива решителност, което преливаше от любов, преданост и отдаденост. Амблър силно примигна. Какво беше видял току-що?

Стори му се, че въздухът в залата се вледенява; имаше чувството, че е попаднал сред арктическа вихрушка.

Но това беше лудост — едва ли е видял подобно нещо.

Той го върна като на лента в съзнанието си. Лоръл, неговата обична Лоръл, изучаваща сцената през камерата спокойно, с жесток поглед — възможно ли беше?, — а после изразът на лицето й, секунда преди да разцъфне в любяща усмивка. Той отново превъртя този отрязък от време и видя друго изражение на лицето й, мимолетно като сиянието на светулка и също толкова непогрешимо.