Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Залогът беше по-голям от всякога. Залогът едва ли можеше да бъде по-голям.

Залата беше по-просторна, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Само аранжирането на столовете — всеки стол беше отделен, като хромираните му странични облегалки опираха в тези на съседния, но без да са свързани помежду си — сигурно беше отнело часове. На всяка седалка имаше радиочестотен комплект със слушалки, който щеше да приема и предава симултанен превод на един от десет езика, в зависимост от избрания канал.

Докато тълпата се стичаше в залата, Амблър реши да направи първи оглед без увеличителния обектив на камерата; щеше да разчита само на възприятието на невъоръжените си очи, но щеше да има възможност за по-голяма мобилност. Очите му се плъзнаха към предната част на залата. Два огромни панела от двете страни на сцената носеха познатото лого на Световния икономически форум. Задната част на сцената представляваше нещо като шахматна дъска, изпълнена с редове от по-малки сини правоъгълничета, щамповани със същото бяло лого. Голям екран висеше на две трети от височината на централната секция на сцената; на него щеше да се прожектира записът от официалната камера на форума за онези, които стояха на задните редици и не можеха да виждат фигурата зад катедрата.

Амблър отново погледна часовника си и се огледа наоколо; залата беше почти пълна и китайският лидер щеше да се появи след броени минути.

Амблър закрачи край първата редица на журналистите, сякаш търсеше свободно място за сядане. Очите му се стрелкаха от лице на лице, но засичаха… само баналните емоции на самонадеяност и надменност. Мъж с подпухнало лице с малка тетрадка в ръце излъчваше онова безпокойство, подхождащо на журналист с изтичащ краен срок; слаб мъж с карирано сако издаваше напиращото въодушевление на самоиздигнал се мениджър на хедж-фонд, който ще зърне един велик човек на живо. Жена с перфектно фризирана руса коса сред публиката, която той бегло разпозна от снимки в пресата, изпълнителен директор на технологична компания — изглеждаше разсеяна, сякаш репетираше наум отговорите на предстоящо интервю. Мъж с посребрена коса, очила с телени рамки, изпъстрено със старчески петна чело и наподобяващи храсталак вежди, изучаваше малката страница с инструкции, която придружаваше комплекта за превод, и изглеждаше леко потиснат, сякаш току-що беше научил за спад в цените на акциите. Амблър закрачи бавно по най-дясната пътека, оглеждайки внимателно фотограф, който носеше огромна камера, екипирана с извънредно широк обектив. Мъжът изглеждаше простодушен, вероятно щастлив от позицията, която беше успял да заеме край стената, и готов да я брани от всеки натрапник. В краката му имаше твърдо фотографско куфарче, върху което бяха залепвани и небрежно отлепвани безбройни пътнически стикери.

Очите на Амблър шареха надолу по редиците. Толкова много хора — Господи, прекалено много хора. Защо изобщо си мислеше, че може да… Той изключи този ход на мисли. Мисленето му беше враг. Отново прочисти съзнанието си, опита се да постигне състояние на чиста възприемчивост, да се понесе над залата като невидим облак. Като сянка, виждаща всичко, невиждана от никого.

Беше изправен пред калейдоскоп от човешки емоции. Мъжът с неизменната усмивка, на когото — Амблър беше готов да се закълне — му се ходеше до тоалетната, но се боеше да не загуби мястото си. Жената, която се опитваше да завърже разговор със съседа си по място, мъж, който я беше пренебрегнал с един-единствен студен поглед. А тя, макар и обидена, все пак се надяваше, че се касае за просто лингвистично недоразумение. Мъж с румени бузи и едра челюст, с едва прикрита плешивина, който изглеждаше разочарован, че не е успял да обърне още едно на бара. Всезнайкото, който, пристъпил отвъд ръба на познанията си, изнасяше лекция за съвременната китайска политика на компаньоните си — служителите си?, — които учтиво прикриваха отвращението си.

Те бяха стотици, с всичките си индивидуални изражения на заинтересованост, отегчение, плахост, очакване — краски от палитрата на обикновените човешки емоции. Никой от тях не беше човекът, когото търсеше. Той знаеше типа. Не можеше да го анализира; просто го разпознаваше, когато го видеше, или по-скоро го усещаше като вълната студ, която лъхва от отворен фризер в топъл ден. Това беше целеустремеността на професионалния убиец, човекът, който беше твърде бдителен към заобикалящото го, човек, чието очакване не беше само за онова, което предстоеше да види, но за онова, което предстоеше да направи. Амблър можеше да го почувства, винаги успяваше.