Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Ян Скобода последва Амблър вътре, огледа се и се тросна:

— Моля да ми обясните.

— Беше тук само преди минутка — каза Амблър и затвори вратата след себе си. — Сигурно е отишъл да се изпикае.

След по-малко от една минута той напусна стаята сам. Скобода щеше да остане в безсъзнание поне час-два. Агентът го беше сложил в един стол, паднал с лице напред върху масата; ризата му отпред беше наквасена с ракия, а бутилката с остатъка се търкаляше наблизо. Всеки, който влезеше в стаята, щеше да си извади очевидното заключение и да си потърси друго място за среща. Не беше перфектно, но щеше да свърши работа. Трябваше да свърши работа.

Амблър се движеше из тълпата бързо, първо в посока на часовниковата стрелка, после обратно, като от погледа му не убягваше никое човешко чувство — омраза, завист, суета и надменност. Погледна часовника си. Беше пет без петнадесет, оставаха точно петнадесет минути до голямата реч на президента на пленарната сесия на конференцията. Той забеляза, че хората вече започват да се стичат в конгресната зала, чиито врати се намираха срещу стълбището. През една от вратите в задната част на залата влизаха оператори — облечени по-ежедневно от участниците в конференцията — понесли обемистото си оборудване. Той зърна жена с обикновена риза, джинси и вързана на плитка коса и отново почувства онази малка пърхаща птичка в гърдите си. Надеждата.

Този път тя почти разпери криле.

Това беше Лоръл. Беше постъпила точно както обеща, беше пристигнала навреме и осигурила оборудването. Ще имаш нужда от мен , беше казала тя. Господи, беше повече от вярно. Той имаше нужда от нея в толкова много отношения.

Секунди по-късно двамата се шмугнаха във все още пустия балкон над местата за публиката долу.

— Операторските екипи ще започнат да влизат всеки момент, сваляй сакото, сваляй вратовръзката и ще се слееш с тях. — Това бяха първите думи, които тя му каза; очите й, преливащи от любов и отдаденост, му говореха повече, отколкото думите можеха да предадат.

Той бързо натъпка сакото и връзката си в един кашон. Лоръл протегна ръка и разроши косата му; зализаната прическа, подходяща за участник във форума, не вървеше за един оператор.

— Изглеждаш добре — каза тя накрая. — Има ли някакви следи вече?

— Не още — отвърна Амблър, с усещането за надигащо се отчаяние, което се опита да пропъди както от гласа, така и от сърцето си. — Къде е Кейстън?

— Сигурно пак говори с асистента си, направо не пуска телефона.

Амблър кимна, но не каза нищо; сега дори говоренето му костваше усилия. В следващите броени минути щеше да успее или да се провали. Беше толкова просто.

— Тук разполагаме с две камери. Осигурих ти една с 48Х-оптично увеличение. — Тя му подаде голямата камера, закрепена на сгъваем триножник. И двата уреда бяха в поизбеляло зелено.

— Благодаря — каза той. Имаше предвид обичам те повече от самия живот .

— Мислиш ли, че ще седне на предните редове?

— Би могло — дрезгаво отвърна Амблър и прочисти гърло. — Може да седне и далеч назад. Има твърде много възможности.

— Е, ти ще бъдеш тук. Просто направи онова, което правиш. — Тя запазваше спокоен, почти весел тон. Но Амблър усещаше, че всъщност като него изпитваше ужас.

Ефектите на стреса можеха да бъдат парадоксални и непредвидими. Понякога даваха мощна сила. Понякога водеха до блокиране. Толкова много неща зависеха от следващите няколко минути. Просто направи онова, което правиш , беше казала тя. Но ако не го направеше? Ако не успееше да го направи?

Лю Ан беше любимият лидер на най-голямата нация в света. Той олицетворяваше не само надеждата на своя народ — той олицетворяваше надеждата на целия свят. С натискането на един спусък тази надежда щеше да бъде убита. Китай щеше да дерайлира от старателно положените коловози на мирната еволюция и да тръгне към сигурен сблъсък — резултатът щеше да е истински катаклизъм. Едно кипящо от гняв население от милиард души щеше да жадува за отмъщение. Сляпата ярост, умножена по огромната численост, щеше да изправи планетата пред невиждана досега опасност.

В изкуствения „кралски двор“ наблизо великите и добрите, и не дотам добрите, дъвчеха коктейлни хапки, поглеждаха скъпите си часовници и разнасяйки около себе си уханието на властта, започваха да изпълват Конгресната зала. Разбира се, бяха развълнувани, но някои от тях бяха твърде надменни, за да издадат вълнението си. Безспорно Лю Ан беше най-важният държавник на планетата и много вероятно — най-ефективният. Досега само той беше демонстрирал способността си да превърне визията в реалност. Тези мисли замъгляваха съзнанието на Амблър; той трябваше да ги пропъди — трябваше да пропъди самото мислене, — ако искаше да вижда ясно.