Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— Дискутирахте ли това с директора на Централното разузнаване? — попита Палмър.

— Първо исках да говоря с вас — каза счетоводителят.

— Мъдра постъпка — отбеляза Палмър. Погледът му беше бдителен, но невъзмутим. — Много мъдра.

— Но вие не ме разбирате — продължи Кейстън. — Мисълта ми е, че ако аз съм бил способен да свържа точките — да подредя правилно данните, — значи ще го направят и други.

— Данните? — примигна Палмър.

— Говоря твърде общо, но вие ще ме разберете — закупени самолетни билети и осъществени пътувания, до плащания, свързани с чуждестранни официални лица. Те включват счетоводни нередности, свързани с използването на ресурсите на Отряда за политическа стабилизация, и много, много други неща, в които бих предпочел да не се впускам.

Палмър и Уитфийлд се спогледаха.

— Господин Кейстън — започна професорът. — И двамата оценяваме загрижеността ви и предпазливостта ви. Но се опасявам, че сте се оказали въвлечен в проблеми, които са доста високо над главата ви. — Решения от най-високо командно ниво — добави Уитфийлд.

— Вие продължавате да не разбирате загрижеността ми.

— Вашата загриженост? — Погледът на Уитфийлд беше безпристрастен, а усмивката й — презрителна.

— Която ще бъде споделена от директора на Централното разузнаване, в това не се съмнявам.

Усмивката й помръкна.

— С прости думи, били сте небрежни. Оставили сте следа от дигитални дири. Онова, което аз успях да открия, ще бъде открито и от други. От всеки, който разследва национални и международни престъпления. И се питам дали изобщо сте взели това предвид, когато сте замисляли тази слабоумна операция.

Уитфийлд се наежи.

— Не знам за какво говорите и много се съмнявам, че вие също знаете. Всичките тези увъртания започват да стават уморителни.

— Говоря за елиминирането на президента Лю Ан. Това достатъчно директно ли е за вас?

Палмър пребледня.

— Това е абсолютно безсмислено…

— Хайде, стига. Онова, което аз открих, може да бъде открито при всяко компетентно разследване. Вие ще извършите операцията, а вината ще падне върху нашето правителство. Сигурно е като снайперистки изстрел.

— Квинтилиан, римският оратор, ни казва, че непреднамереният каламбур е вулгаризъм — каза Палмър със самодоволна усмивка.

— По дяволите! — озъби се Кейстън. — Всички вие, самозвани бойци, сте едни и същи. Никога не мислите напред. Толкова сте погълнати от игричките си, маневрите си, измамите си, че откатът винаги ви сварва неподготвени. Аз уважавах междуведомствените разделения, мълчах си, за да ви дам възможност да изпитате съмнение. Сега виждам, че съм грешил. Ще подам доклада си до директора на Централното разузнаване незабавно.

— Господин Кейстън, впечатлен съм от сериозността, с която приемате работата си — каза Уитфийлд учудващо сърдечно. — Нека ви се извиня, ако сме ви обидили. Операцията, за която говорите, е програма със специален достъп от ниво омега. Разбира се, ние се доверяваме на благоразумието и преценката ви — вашата репутация ви предшества. Но трябва и вие да се доверите на нашата.

— Не ми помагате да го сторя. Държите се, сякаш сте били сгащени да пушите в забранена зона. Факт е, че „програмата ви със специален достъп“ скоро ще стане толкова тайна, колкото сватба на Елизабет Тейлър. И въпросът ми към вас е, какво правите, за да го предотвратите? Защото аз не мога да ви помогна, ако и вие не ми помогнете — помогнете ми да разбера смисъла на тази проклета мистерия.

— Моля ви, не подценявайте нивото на изчисленията и планирането, които са вложени в тази операция — каза заместник-секретарят. — И моля ви, не подценявайте ползата, която ще произтече от нея.

— И тя е?

Тя се обърна към мъжа, който седеше до нея.

— Говорим за история, господин Кейстън — каза среброкосият учен. — Говорим за история и нейното създаване.

— Вие сте историк — изръмжа Кейстън. — Това е наука за миналото. Какво знаете вие за бъдещето?

— Много добър въпрос — отбеляза Палмър с искрена, макар и бързо помръкнала усмивка. — Но науката ми ме е научила на едно. Единственото нещо, което е по-опасно от опитите да променим хода на историята, е да не го правим.

— Това не обяснява нещата.

— Историята, особено напоследък, прилича на състезателен автомобил. Опасен за шофиране. — Бих казал.

Палмър отново се усмихна.

— Но е още по-опасно да не се шофира. Просто избираме да не сме пътници в автомобил без шофьор.