Робърт Лъдлъм: Предупреждението на Амблър

Но сега — когато беше най-важно — нищо. Нищо. В гърдите му се надигна паника и той отново я потисна. Бързо отиде до задната част на дългата зала и се изкачи по тесните стъпала към балкона. В центъра му видя три стационарни камери и няколко подвижни, принадлежащи на медийни компании от целия свят. Балконът беше идеалното място за един стрелец; не бяха необходими особени умения, за да се улучи мишената от толкова издигната позиция. Той срещна погледа на Лоръл — прежаднял човек, отпиващ глътка от пустинен оазис — и после насочи очи към другите, попивайки всяко изражение. Нищо. Нито едно потрепване на металотърсача, нито едно щракване на гайгеровия брояч — нищо.

Обективът на камерата можеше да се окаже спасението му. Той безмълвно отиде до Лоръл и взе камерата, която тя му беше приготвила. За целите на прикритието тя беше заела позиция зад по-стара камера с обикновен обектив, която беше дори по-очукана и използвана от неговата. Борейки се да запази спокойствие, той нагласи камерата надолу под подходящ ъгъл и започна да оглежда публиката; за да си осигури зрителна линия, един убиец в публиката трябваше да се разположи в първата половина на залата. Това означаваше около петстотин души. Как изобщо си беше представял, че ще има някакъв шанс? Имаше чувството, че около гърдите му се стяга примка, че нещо спира дишането му. Да обмисли вероятностите… но не, тези неща беше по-добре да се оставят на хора като Клейтън Кейстън. Амблър живееше в друга атмосфера. Трябваше да пропъди самосъзнанието, рационалността.

Не можеше да се провали.

Ако собствените му очи не се справяха, поне камерата работеше точно както се бяха надявали. Автоматичното фокусиране осигури незабавно яснота на погледа му върху залата. Не мисли. Гледай. Понякога лицата бяха само силуети, понякога се виждаха под странен ъгъл, но електрониката на камерата беше достатъчно чувствителна, за да компенсира бързо промените в светлината, а детайлността на изображението беше удивителна. Той изучаваше лице след лице, очакваше вътрешното си потрепване, което да му подскаже да спре, да погледне отново.

Лоръл, застанала близо до него, мърмореше окуражително.

— Ще се получи, любими — тихо казваше тя.

Той усещаше топлината на дъха й в тила си и само това пречеше на черното отчаяние да го погълне. В свят на фалш и претенциозност Лоръл беше единственото истинско нещо, полярната му звезда, златната му жила.

Но вярата й в него се оказа напразна. Той се взираше в редица след редица и стигаше само до едно заключение — инстинктите му най-после го бяха предали. Дали някой щеше да се втурне през входа в последния момент? Имаше ли лице, което по някаква причина не беше видял?

В същия миг през тълпата премина шепот и той чу звука на затварящите се врати, сега вече залата беше заключена за новодошли. Охранителите нямаше да ги отворят, преди да приключи речта.

На сцената излезе основателят и директорът на Световния икономически форум, за да направи кратко въведение. Той носеше тъмносин костюм и вратовръзка в синьо и бяло — цветовете на организацията му.

Амблър се обърна, погледна зад себе си, където стоеше Лоръл, с вдигната коса, красива и бдителна, взираща се през обектива на собствената си обемиста и дълга телевизионна камера, и се опита да прикрие бездната, която чувстваше в душата си.

Знаеше, че не може да я заблуди. Тя произнесе думите Обичам те и сякаш блещукаща светлинка се появи в безкраен тъмен тунел.

Нямаше да се предаде. Не трябваше да се предава.

Убиецът беше тук, готов да извади от релси човешката история с едно-единствено натискане на спусъка.

От Амблър зависеше да го открие, а онзи Амблър, който можеше да го направи, беше Амблър в кожата на Таркин.

Сега той се превърна в Таркин.

Отново присви очи през обектива. Звукът изчезна за него, с изключение на бавното туптене на собственото му сърце.

Звукът на отлитащите секунди.

Ейдриън Чои ровеше из досиетата, предоставени му от Кейтлин. Онези досиета на персонала на психиатричната клиника, които Кейстън така настървено искаше да докопа. Досиета на персонала или както му идеше да изкрещи — просто купчина от проклети резюмета. Не би трябвало да е толкова трудно да ги получат по официален път.

Но беше така. Ето защо той взе решение да мине всяка една страница под проклета детективска лупа.

Повечето бяха отегчителни до смърт. Низ от технически колежи и обществени университети и военни обучения — е, поне за надзирателите. Психиатри със степени от „Кейс Уестърн Ривърс“ или Медицинския университет на Маями, медицински сестри с дипломи от Военноморското училище за здравни науки и други места с подобни имена, охранители с история в 6-а група на ВП или 202-ра, каквото и да означаваше това, с разни инициали, поставени в скоби. Така.