Кейстън затвори телефона си.
— Извинете ме. Трябва да изляза за секунда. — Той се изправи разтреперан и тръгна към вратата. Тя беше заключена отвътре. Невъзможно!
— Съжалявам — каза Елън Уитфийлд. — Като се има предвид деликатността на разговора ни, просто си помислих, че ще е най-добре да не ни безпокоят. Вие се притеснявахте за предпазни мерки. Както вече ви обясних, те са много по-крайни, отколкото сигурно осъзнавате.
— Разбирам — Кейстън почувства как отмалява. По устните й се плъзна лека усмивка.
— Господин Кейстън, вие се притеснявате твърде много. Онова, което сме уредили, е съвършен удар в стратегическо отношение. Лю Ан е убит. Неизбежно, американското правителство е заподозряно. Но все пак е осигурено достоверно опровержение.
— Защото в крайна сметка убиецът не съществува. — Изражението на Палмър оставаше самодоволно.
— Говорите за… Таркин. — Кейстън ги наблюдаваше внимателно, докато произнасяше името. — Говорите за… Харисън Амблър.
— Харисън кой? — гладко попита Уитфийлд. Счетоводителят гледаше право напред.
— Вие сте го програмирали.
— Някой трябваше да го стори. — В тъмносините очи на Уитфийлд нямаше и следа от самосъмнение. — Но да отдадем на човека дължимото. Той свърши невероятна работа. Очертахме му труден път. Малко хора биха се справили. Но все пак сметнахме за разумно да му обърнем внимание на санкцията, издадена от „Консулски операции“. Помолих един от нашите приближени да натовари Таркин с елиминирането на някой си Харисън Амблър. Почти съжалявам, че не присъствах на разговора. Но това са подробности.
— И как натопихте Амблър? — попита Кейстън с неутрален глас.
— Това е красивата част — мъдро отбеляза Ащън Палмър. — Така да се каже. „Und es neigen die Weisen / Oft am Ende zu Schönem sich“ , както някога написа Хьолдерлин. „И накрая мъдростта често отстъпва пред красотата.“
Кейстън наклони глава.
— Виждал съм разплащателните ведомости — блъфира той. — Но те не ми казват как сте я открили. Лоръл Холанд.
Лицето на Уитфийлд оставаше слънчево.
— Да, под това име я познава Таркин. И тя наистина изигра ролята си до съвършенство. Тя е истинско чудо, тази Лорна Сандерсън. Предполагам, бихте казали, че е било просто въпрос на напасване на един необичаен талант с друга подобна дарба. Както вероятно знаете, няма и един човек на десет хиляди, който да заблуди Харисън Амблър.
Очите на Кейстън се присвиха.
— Но Лорна Сандерсън е една на милион.
— Правилно. Актриса с огромен талант. Спечелила най-големите театрални награди в колежа. Звездата протеже на последовател на Станиславски, който заявява, че не е срещал подобен вроден талант.
— Станиславски?
— Легендарен преподавател по актьорско майсторство. Разработва свой метод. Актьорите се обучават да изпитват наистина емоциите, които изиграват на сцената. По този начин, в известен смисъл, в действителност не играят. Добро умение, ако човек успее да го усъвършенства. А тя го прави. Изключително добре обучена, изключително многообещаваща. Веднага след завършването на „Джулиард“ изиграва водещата роля в бродуейската продукция „Хеда Габлер“ и получава хвалебствия за изпълнението си. Истината е, че ако беше хванала правилния път, спокойно можеше да бъде следващата Мерил Стрийп.
— А какво се е случило? — И какво се случваше отвъд вратата? Кейстън седеше достатъчно близо до нея, за да засече вибрациите на някакво… ами, трополене.
— За нейно съжаление тя имаше проблем. Лорна беше наркоманка. Спийд, после хероин. След това започна да пласира, най-вече за да е сигурна, че разполага с неизчерпаем запас за собствена употреба. Когато я арестуваха, животът й всъщност беше приключил. Разбира се, в Ню Йорк съществуват онези Рокфелерови закони за наркотиците. Продай две унции хероин и това се счита за престъпление от първа степен с присъда от петнадесет години до живот. И петнадесет години е минимумът. И тук се намесихме ние. Защото подобен талант не се среща всеки ден. Чрез свръзката ни от Отряда за политическа стабилизация накарахме федералния прокурор да сключи сделка с офиса на областния прокурор. След това я притежавахме. Тя беше наш много специален проект и се доказа като много възприемчив ученик. Наистина улови намеренията ни.
— И така всичко се е развило според плана ви — тежко каза Кейстън, докато очите му се стрелкаха между двамата. Две вбесяващо самодоволни физиономии, една споделена визия. Лудост! А онова, което най-много го плашеше, беше колко спокойни изглеждаха те.
Читать дальше