Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Изведнъж вратата бе избита с гръм и трясък. Едър мъж с широк гръден кош изпълни празната рамка; зад гърба му незабавно се струпаха други.

Кейстън се обърна и погледна мъжа.

— Никога ли не чукаш?

— Добър вечер, Клей. — Положил ръце на кръста си, младши заместник-директорът изгледа Уитфийлд и Палмър без никаква изненада. — Чудиш се как се досетих какво си намислил? — попита той счетоводителя.

— Онова, което наистина се чудя, Кал — безрадостно каза Кейстън, — е на коя страна си.

Норис мрачно кимна.

— Предполагам, че съвсем скоро ще разбереш.

Времето и пространството — тук и сега — се трансформираха напълно за Амблър. Въздухът сякаш се просмука от Конгресната зала и вътре стана студено като в открития космос. Времето се процеждаше на бавни, туптящи секунди, поддържащи ритъм със собственото му тътнещо сърце.

Харисън Амблър. Колко усилия беше положил, за да си върне името — име, което скоро щеше да се превърне в нищо повече от нарицателно за позор. Чувстваше се съсипан и самоотвратен, но нямаше да отстъпи лесно.

Тя сигурно забеляза тази негова решимост, защото докато зрителният контакт помежду им оставаше, той засече — видя или усети — съвсем слабо движение, някакво незначително мускулно съкращение, предшестващо натискането на спусъка, или просто го знаеше , без да вижда и без да усеща, защото в тази частица от секундата той беше тя и тя беше той, двамата споделяха миг на прозрачност, който беше миг на слята идентичност, връзка, която вече не беше любов, а омраза, и…

Амблър се хвърли върху нея, преди да е осъзнал, че го прави, хвърли се върху нея в самата секунда, в която тя натисна спусъка.

Силният гърмеж на оръжието го върна в реалността. Експлозията високо горе една микросекунда по-късно — пукащ звук, стъкло, разбиващо се на дребни, блещукащи парчета, слабо, но осезаемо помръкване в осветлението — му подсказа, че куршумът се е отплеснал, улучвайки една от големите лампи на тавана. Докато осъзнаваше тази мисъл, той почувства разкъсваща болка в корема, почувства болката дори преди да зърне светкавичното движение на ръката й, лъскавото острие, което държеше. Част от съзнанието му се учуди — нямаше никаква логика . Трябваше му нова мимолетна секунда, преди да осъзнае, че тя го пробожда за втори път, че продължава да го пробожда — да, режеше и мушкаше, отново и отново, пронизваше го със спазматично безумие.

От него рукна кръв като вино от пробит мях, но това нямаше значение, защото той трябваше да я спре или щеше да изгуби всичко — името си, душата си, съществото си. С цялата си оставаща сила той се хвърли върху нея, независимо че дългото острие прониза за пореден път вътрешностите му. Ръцете му се извиха като закривени куки, които обездвижиха крайниците й и приковаха тялото й към пода. Писъците и виковете около него звучаха сякаш от мили разстояние. Той не съзнаваше нищо друго, освен нея, жената, която беше обичал — убиецът, когото никога не беше опознал, — мятаща се и бореща се под него в гротескна пародия на любовен акт, продиктуван от обратното чувство. Лицето й, на инчове от неговото, изразяваше единствено беса и чистата злокобна решителност на хищник от джунглата. Загубата на кръв започна да замъглява съзнанието му, силите го напускаха и той се отпусна върху нея под тежестта на собственото си тяло, като с това предотврати бягството й.

Далечен глас, изплувал над съскащия бял шум като от лоша радиостанция, осеян със слънчеви зайчета от друг континент. Спомнете си мъжа от древни времена, който отворил магазинче в едно село, където продавал копие, което момеело да промуши всичко, и щит, който нищо не можело да промуши.

Копието. Щитът.

Мъж, който виждаше през всеки. Жена, през която никой не можеше да види.

Копието. Щитът.

Частици от изминалото време пробягваха през съзнанието му като диапозитиви през развален прожектор. Тихо промърморените окуражителни думи на остров Париш — именно тя беше посяла идеята за бягство в главата му, дори и точната дата — осъзнаваше сега той. Именно Лоръл беше онази, която във всяка кризисна ситуация го бе изваждала от равновесие, но го бе поддържала на правилния път. Таркин, човешкият детектор, беше срещнал равностоен съперник и това беше Лоръл. През цялото време.

Проумяването на истината го прониза и го хипнотизира, отвори в гърдите му рана, по-болезнена от онези, които Лоръл му беше нанесла с острия си нож.

Той затвори очи за миг и сетне отново ги отвори, а това му се стори по-непосилно от всяко друго физическо усилие, което някога беше правил.