Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Впи поглед в очите й, търсейки жената, която мислеше, че познава. Преди да изгуби съзнание, видя само мрак и поражение, и озъбен антагонизъм, а после, в същия мрак — в бледо, трептящо изображение — той видя себе си.

Харисън Амблър затвори очи и почувства нежната топлина на мартенското слънце. Докато лежеше на шезлонга на палубата, той чуваше звуци. Успокоителни звуци. Вода, плискаща меко в коритото на риболовната лодка. Звукът на навиваща се макара, свистенето на хвърлена въдица. Имаше и други звуци.

Най-после бе разбрал какво е да си семеен човек и гърдите му се изпълваха със задоволство. В другия край на лодката синът и дъщерята закачливо се караха, докато слагаха стръв на кукичката. Майката четеше книга, наблюдаваше собствената си въдица и се намесваше с любящи забележки, когато децата ставаха твърде буйни.

Той се прозя, изпита лека подръпваща болка и пооправи широката си тениска. Коремът му все още беше опасан с превръзки, но след две операции вече се възстановяваше; усещаше го, усещаше как силите му се възвръщат. Слънцето блещукаше по водната повърхност на малкото езерце в района на долината Шенандоа и макар пролетта още да не беше настъпила, въздухът беше приятен и уханен. Той реши, че сигурно никога няма да се върне в Саурландс, но все още обичаше лодки и езера, и риболов, и се радваше да бъде заедно с хора, с които можеше да сподели опита си. Сцената със сигурност не беше толкова безоблачна, колкото изглеждаше — не и с демоните, които все още се гонеха вътре в него. Не и с двама немирни тийнейджъри и тяхната привлекателна майка с остър език. Но така беше по-добре. По-реално.

— Хей, татенце — викна момчето. На седемнадесет, той вече имаше широки рамене и развит гръден кош. — Взех ти малко джинджифилова бира от хладилника. Все още е студена. — Той подаде на Амблър една кутийка.

Амблър отвори очи и му се усмихна.

— Благодаря.

— Сигурен ли си, че не искаш истинска бира? — попита жената. Не беше млада, но беше елегантна и много забавна. — Тук някъде трябва да има „Гинес“. Закуска за шампиони.

— Не — каза Амблър. — По-добре да не бързам.

Да, чувстваше се добре като семеен човек. Лесно можеше да свикне.

Не че това беше точно неговото семейство.

Когато леко, почти недоловимо поклащане разлюля лодката, изпод палубата изпълзя Клейтън Кейстън, изпотен и с позеленяло лице. Той изгледа укорително Амблър и погълна на сухо поредното хапче против повръщане.

Линда поназнайваше нещичко за риболова, а децата не се нуждаеха от убеждаване, докато Клей се присъедини едва след като дълго го увещаваха. Клей с право прояви скептицизъм по отношение на обещаното спокойствие, но само изтъкнат хипохондрик като него можеше да се самоубеди, че страда от морска болест насред почти неподвижно езеро.

— Как изобщо позволих да ме завлечете на този предизвикващ непрестанно гадене мореплавателен съд… — започна Кейстън.

— Завиждам ти, Клей — простичко каза Амблър.

— Осъзнаваш ли, че статистическите вероятности за удавяне в малък пресноводен басейн са всъщност по-големи от вероятностите за удавяне сред морето?

— Е, хайде стига. Риболовът е едно от най-обичаните развлечения на американците. Както ти казах, това е най-великото забавление, което можеш да преживееш без електронен документ пред себе си. Просто му дай шанс. Дори може да се окаже, че си добър в него.

— Знам по-добре в какво съм добър — изсумтя Кейстън.

— Ти си пълен с изненади. Обзалагам се, че понякога сам изненадваш себе си. Кой би си помислил, че си първокласен ас в аудио-видео техниката.

— Обясних ти — каза Кейстън. — Асистентът ми ме преведе през цялата процедура стъпка по стъпка. Иначе всичко, което знам за коаксиалните кабели, е цената им на метър и препоръчителната амортизационна схема. — Но от самодоволния израз на лицето му Амблър можеше да познае, че Кейстън си припомня какво се беше случило, след като Уитфийлд и Палмър бяха установили, че малката зала е била превърната в телевизионно студио и че целият им разговор е бил предаден към медийния център на Конгресния комплекс. Както ученият, така и политическото официално лице бяха ужасяващи в чистия си фанатизъм — стотици участници в Давос го забелязаха, докато наблюдаваха лицата им на видеомониторите из целия конферентен център.

На Палмър и протежето му им трябваше малко време, преди да осъзнаят усложненията — не само за тяхното собствено бъдеще, но и за техния план. Подобно на много мрачни кроежи, той не можеше да преживее едно нещо и това беше излагането на ярка светлина.