Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Лоръл, облечена в строга сива пола и бяла риза, ги посрещна в малката зала и се приближи към Йозеф Врабел с черно издължено устройство.

Амблър издаде извинителен звук.

— Просто формалност. Технически, когато провеждаме дискусии за неща, официално класифицирани като секретна информация, сме длъжни да сканираме за подслушвателни устройства.

Лоръл размаха черната пръчка — нещо, скалъпено от две дистанционни за телевизор — около крайниците на мъжа, а после и край тялото му.

— Ако ми позволите да сваля магнитната ви карта, сър… Опасявам се, че чипът в нея създава смущения.

Врабел се подчини с вежливо кимване, а тя пристъпи зад него, преструвайки се, че сканира гърба му.

— Добре — каза накрая Лоръл. Тя върна найлоновата връвчица на врата му, като подпъхна картата под ревера му, тъй като никой не поглеждаше собствената си карта, докато я носеше, Врабел нямаше как да забележи, че конферентното му картонче е заменено от членска карта на Асоциацията на американските счетоводители.

— Заповядайте, сър — покани го да седне Амблър. — Искате ли кафе?

— Чай, моля — каза словакът.

— Разбира се. — После Амблър се обърна към Кейстън и каза: — Имаш ли условията по офертата?

— Имаш предвид тук? Можем да свалим архивираните файлове, но трябва да използваме някоя от нашите машини. — Кейстън изговаряше репликите си малко сковано, но това минаваше за притеснение от обърканата ситуация. — Момчетата в станцията имат чиста връзка.

— Мили Боже — възкликна Амблър. — Чак в Шатцалп? Не можеш да очакваш господин Врабел да се качи на въжената линия в планината чак до Шатцалп. Просто е твърде далеч. Той е зает човек. Всички сме заети. Забрави цялата тази работа. Просто я забрави.

— Но сделката е лоша — възпротиви се Кейстън. — Не можеш просто да…

— Сам ще си нося последствията. — Той се обърна към словака. — Съжалявам, че ви загубихме времето.

Врабел се намеси с тон на щедро великодушие.

— Господа, моля ви — каза той. — Вашата страна заслужава най-голямо внимание. Моите собствени акционери имат интереси, които съвпадат с вашите. Ще се кача на въжената линия. Истината е, че дори се надявах на шанс да посетя Шатцалп. Казаха ми, че не е за изпускане.

— Сигурен ли сте, че ще отделите това време?

— Абсолютно — заяви словакът с усмивка за двеста милиона долара. — Абсолютно.

Пред главния вход на Конгресния център бързо движещата се опашка преминаваше между две подвижни стоманени заграждения и не по-малко застрашителен човешки кордон от военни полицаи, чиито бузи бяха порозовели от студа, а дъхът им образуваше малки облачета пара в ледения въздух. Непосредствено след входа, от лявата страна, имаше няколко пункта за проверка на връхните дрехи. После следваше обезопасената зона, пазена от десетина охранители. Амблър бавно свали палтото си, като го отупваше, сякаш се страхуваше да не си забрави нещо в него. Искаше да прецени добре момента на влизането си, да е сигурен, че пред него и зад него има поток от хора. Сега носеше блейзер без вратовръзка; идентификационното картонче висеше около врата му, близо до третото копче на ризата му.

Накрая той забеляза група мъже и жени да влизат вкупом през входа и веднага се нареди на опашката пред охранителното бюро.

— Студеничко е вън — обърна се той към мъжа зад компютърния монитор, с акцент, който според него минаваше за средноевропейски. — Но предполагам, че вие сте свикнали!

Той притисна картата си към четеца и потупа бузи, сякаш бяха замръзнали. Мъжът зад монитора погледна екрана, а после него. Светлината на пропускащата бариера стана зелена и Амблър мина отвъд.

Беше вътре.

Почувства в гърдите си нещо да потрепва, нещо миниатюрно и приличащо на птичка, и осъзна, че това беше надеждата.

Надежда. Сигурно най-опасната от всички емоции и най-необходимата.

Вътре преминаването от давоския сумрак в огромната арена на Конгресния център беше като да излезеш от затъмнен театър в ослепително ярък ден. Всички ъгли бяха силно осветени, стените и подовете бяха топли, сияещи в оттенъци на кремаво, бежово и охра. На лявата стена на първия голям атриум бяха изобразени различни части на земното кълбо — континенти и части от континенти, — пресечени от извитите линии на паралели и меридиани. Амблър навлезе по-навътре в оживеното пространство, почти прекомерно бдителен към всичко наоколо. Таванът представляваше извита площ от тесни дървени греди, и създаваше усещане, че човек се намира в огромен ковчег. Той поспря в един кът, където се сервираше кафе на малки стъклени масички. Сред тях бяха аранжирани саксии с пищни орхидеи. Висок надпис на една светлокафява стена обявяваше, че това е СВЕТОВНОТО КАФЕНЕ. Стената беше изписана с имена на държави, пресечени от вертикално отбелязани имена на столици като същински акростих. Столиците бяха в бяло, а имената на държавите в тъмнокафяво, с изключение на съвпадащата буква. „А“-то в Полша осигуряваше „а“-то във Варшава; „о“-то в Мозамбик беше „о“-то в Мапуто; „И“-то в Индия поддържаше редицата букви на Ню Делхи. Амблър се зачуди дали не се получават оплаквания от държави като Перу и Уелс.