Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Тогава защо изпитваше угризения? Ами, беше я използвал, нали така? Беше й казал: „Хей, ако няма какво да правиш след работа, може да отидем на едно питие или да хапнем нещо?“ Не й беше казал: „При вас има нещо, от което шефът ми се нуждае.“ Така че в определен смисъл цялата операция беше малко под прикритие. А Кейтлин Ийстън не беше вражески агент, тя беше просто една чиновничка.

Телефонът иззвъня. Дали не беше Кейтлин?

Да, тя беше.

Той си пое дълбоко дъх.

— Здрасти — каза й, изненадвайки се от себе си; звучеше по-непринудено, отколкото беше очаквал.

— Здрасти — каза тя.

— Снощи много се забавлявах.

— Аха. И аз. — Тя сниши глас. — Хей, слушай, мисля, че имам нещо за теб.

— Наистина ли?

— Не искам да имаш неприятности с шефа си, това е всичко.

— Значи говориш за… — Аха.

— Кейтлин, не знам как да ти благодаря.

— Все ще измислиш някакъв начин — изкиска се тя. Ейдриън се изчерви.

Ентусиазмът на Амблър се стопи, когато за пръв път зърна Йозеф Врабел на живо — човекът, когото беше избрал за свой двойник, беше висок не повече от пет фута, с малка глава, тесни рамене и закръглен, стърчащ корем над широки бедра; като цяло приличаше на човешки конус. Ако Кейстън беше прав обаче, единственото, което имаше значение, беше приликата в лицето, а лицето беше… е, приемливо за един бърз поглед от страна на някой, който търси по-скоро прилики, отколкото различия.

— Не разбирам — повтаряше словашкият бизнесмен, облечен в безличен кафяв габардинен костюм, докато Кейстън го извеждаше от Конгресния център. Надвисналите облаци придаваха на улицата някаква графичност, картина, нарисувана единствено в оттенъци на сивото.

— Знам, че звучи лудо — казваше Кейстън. — Но управлението вече договори сделката с „Телеком Словакия“ и това е последният ни шанс за преразглеждане. Почти сме изтървали крайния срок. Договорът влиза в сила в края на деня.

— Но защо не се свързахте с нас досега? Този разговор в последната минута е просто нелеп. — Английският на словака имаше акцент, но беше гладък.

— Изненадан сте, че правителството на Съединените щати не се е справило добре със събирането на оферти? Питате се как е възможно нашето Правителство да направи толкова лош търг?

Словакът изсумтя.

— Вие го казвате…

Амблър, който стоеше от другата страна на улицата, енергично закрачи към тях.

— Господин Врабел? Аз съм Анди Халвърсон от правителствената обща администрация. Крей ми каза, че има опасност да допуснем доста скъпоструваща грешка. Трябва да разбера дали е прав.

Кейстън прочисти гърло.

— Настоящата оферта ни струва с двадесет процента по-скъпо от съществуващото ни споразумение за телефония. Дори и с вградени подсигурителни елементи, на мен ми се струва, че не получаваме възможно най-доброто качество за изчислените разходи на годишна база.

— Това е смехотворна сделка! — изуми се пълничкият словак. — Трябваше да говорите с нас.

Кейстън се обърна към Амблър със свиване на рамене от типа „нали ти казах“.

Поведението на Амблър беше на бюрократ, който се страхува от бъдещи компенсационни мерки, но е решен да отклони кризата, докато все още е възможно.

— Имаме цял офис, пълен с хора, чиято работа е само това — твърдо каза той. — Предполагам, че не са си дали труда да пообиколят Братислава. Работата е там, че ни беше казано, че „Словакия Телеком“ държи целия пазар.

— Преди две години може би — отбеляза Кейстън, докато Врабел започна да заеква. — Предстои ти да подпишеш договор за двеста милиона долара, Анди, а хората ти разчитат на пазарни анализи отпреди две години? Доволен съм, че не съм аз човекът, който ще обяснява всичко това пред Конгреса.

Амблър забеляза, че малко по малко Врабел се поизправи; човешкият конус разпъваше рамене. Раздразнението му, че беше измъкнат от сесията „Две икономики, един съюз“, даде път на известно удоволствие от присъствието на взаимните обвинения между две могъщи американски официални лица и перспективата за силно примамлив американски договор.

Лицето на словака се отпусна в искрена усмивка.

— Господа, часът е късен, но вярвам, че не твърде късен. Мисля, че можем да правим бизнес заедно.

Двамата американци отведоха Врабел в малка конферентна зала на втория етаж в хотел „Белведере“. Бяха проверили, че тя ще е свободна още около час. Амблър знаеше, че залата ще е тяхна, стига да изглеждаха сякаш мястото им е там. Хотелските служители, макар и озадачени от присъствието им, щяха да приемат, че грешката си е тяхна, и като се имаше предвид множеството твърде важни персони наоколо, щяха да се постараят да избегнат възможни противоречия.