Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— Това е най-голямата зала там — каза Кейстън. — Спокойно побира хиляда седящи места. А може и повече.

— Това са много лица, а аз няма да имам възможност да се приближа до всичките.

— Ще се открояваш твърде много, ако започнеш да се разхождаш наоколо с бинокъл около врата си — предупреди го Лоръл. — Може да привлечеш нежелано внимание.

— Говориш за охранителното наблюдаване.

— Това място е истински телекомуникационен център — каза Лоръл. — С всичките оператори, камери и техника за излъчване.

— Откъде знаеш?

— Побъбрих си с един от операторите — отвърна Лоръл. — Помислих си, че мога да науча нещо полезно. Оказа се, че СИФ заснема повечето събития за собствени цели, а което е още по-важно, пленарните сесии и някои открити форуми се записват и от най-големите разпространителски медии. Би Би Си, Си Ен Ен Интернешънъл, Скай Ти Ви, Ес Би Си и други такива. Камерите им имат невероятни обективи, успях да надникна през един.

Амблър наклони глава.

— Затова си помислих, че можеш да използваш една от тях, само за увеличаване на образа. Телевизионните камери са преносими и имат мощно оптическо увеличаване. Това е по-добър избор от всеки бинокъл. Пък и една камера не би привлякла втори поглед.

Нещо в Амблър радостно потрепери.

— Боже, Лоръл — каза той.

— Не изглеждай толкова шокиран, че съм имала добра идея — шеговито го подразни тя. — Единственото, което се чудя, е защо шефът на „В&С Словакия“ ще мъкне камера в конгресната зала?

— Това не е проблем веднъж щом се озовеш вътре — каза Кейстън. — Имаш нужда от конферентно картонче, за да влезеш. След като се вмъкнеш, никой не ти обръща особено внимание. То не разкрива професионалната ти принадлежност, а само името ти. Щом влезеш, правилата на играта стават съвсем други.

— А как ще си набавим камера? — попита Амблър.

— Това не е проблем, знам как да намеря даже две-три — засмя се Лоръл. — Момчетата, с които си побъбрих, ми показаха цял склад пълен с такива.

— Чуй ме, Лоръл, ти не си обучена за оперативна…

— Намираш се на спасителна лодка и искаш да провериш дали някой има лиценз за кормчия? — сгълча го Кейстън. — Мислех, че се предполага аз да бъда праволинейният тук.

— Факт е, че за мен ще бъде по-лесно да вляза в склада, отколкото за Йозеф Врабел — каза Лоръл. — И вече съм в приятелски отношения с някои от момчетата, които влизат и излизат от там. — С подигравателно изкусителен тон тя добави: — Може и да нямам „умения“, но имам определени… качества.

Амблър я погледна.

— Просто не виждам начин… Лоръл му се усмихна.

— Аз пък виждам.

Смешното беше, мислеше си Ейдриън Чои, докато седеше зад съвършено подреденото бюро на Клейтън Кейстън, че шефът му успяваше да му създаде толкова много работа, когато отсъстваше, колкото и когато си беше в офиса. Последните телефонни обаждания от Кейстън бяха резки, забързани и шифровани. Много спешни изисквания, никакви обяснения. Всичко това беше много мистериозно.

На Ейдриън му харесваше.

Дори се наслаждаваше на слабия си махмурлук тази сутрин — махмурлук! Усещане, с което не беше свикнал. Струваше му се много… в стил Дерек Сейнт Джон. В криминалетата на Клайв Маккарти Дерек Сейнт Джон проявяваше неизменна склонност към прекаляване. Твърде много не е „достатъчно“ беше една от типичните му реплики; друга беше „Краткото удоволствие ми опъва нервите“. В изпълнение на дълга си редовно му се налагаше да прекарва дълги вечери в съблазняване на красиви жени, като поръчваше скъпи бутилки шампанско с френски имена, които Ейдриън не можеше да произнесе, последвани от сутрешен махмурлук.

— Произнася се Син джин — съблазнително и шеговито обясняваше той на онези жени, които бъркаха фамилията му. — „Ударението пада на син“. — Дерек Сейнт Джон дори имаше специална рецепта за махмурлук, описана детайлно в „Операция Атлантис“, но тя съдържаше сурови яйца, а Ейдриън не смяташе, че е добра идея да яде сурови яйца. Не че Ейдриън беше прекарал вечерта с дългокрак супермодел, съучастник на напълно парализиран злодей, който обитаваше специален сателит с нулева гравитация, циркулиращ около Земята, както се беше случило в „Операция Атлантис“. Вечерта на Ейдриън определено беше по-земна. В действителност, когато мислеше за нея, той изпитваше угризения на съвестта, което въобще не беше в стила на Дерек Сейнт Джон.

Името й беше Кейтлин Ийстън и работеше като административен асистент в Обединения център за услуги. По телефона гласът й бе прозвучал кокетно приканващо, щом Ейдриън постопи леда. Ейдриън трябваше да прикрие разочарованието си, когато най-накрая се срещнаха в „Гренвил Грил“. Тя беше малко по-едра, отколкото си я представяше, а и забеляза, че в основата на носа й бе започнала да расте пъпка. Не че мястото, на което я беше завел, представляваше нещо изключително — „Гренвил Грил“ беше непретенциозна закусвалня в Тисон, където сервитьорите плясваха на масите огромни ламинирани менюта, сервираха пържени картофи в дразнещо малки кутийки и забиваха клечки за зъби в триъгълните сандвичи; но то просто се оказа удобно на път за къщи и на двамата. Но колкото повече говореха, толкова повече той забелязваше живото й чувство за хумор и всъщност си прекара доста добре. Когато й каза пълното си име, уточнявайки, че то е Ейдриън Чои, с ударение на „о“, тя се засмя, макар да не стана ясно защо. Изобщо Кейтлин се смееше на много неща, които той казваше, дори и когато не бяха особено смешни, което го накара да се чувства наистина добре. Тя беше забавна.