Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— Благодаря на Бога, че си добре, скъпи мой, любими мой — тихо каза тя. — Благодаря на Бога, че си добре.

— Толкова си красива. — Той изрече мисълта си гласно, без съзнателно да бе възнамерявал да го стори. Моята Ариадна.

— Нека просто да си тръгнем — рече тя внезапно с чувство на надежда, което промени чертите й. — Да се спуснем надолу по тази планина и да не поглеждаме назад.

— Лоръл…

— Само ние двамата — продължи тя. — Онова, което има да се случва, ще се случи. А ние ще имаме един друг.

— Скоро — отвърна той. — Само след няколко часа. Лоръл бавно примигна; беше се опитала да не се поддава на страха си, но сега той я поглъщаше.

— О, скъпи мой. Имам лошо предчувствие. Не мога да се отърся от него. — Гласът й трепереше, очите й блестяха, плувнали в сълзи.

Страхът, който сега пък обзе него, беше страх за нея — за нейната безопасност.

— Говори ли с Кейстън за това?

Тя обезсърчено се усмихна през сълзи.

— Да говоря с Кейстън за чувства? Та той не спира да дърдори за шансове и вероятности.

— Звучи ми точно като Кейстън.

— Малки шансове и слаби вероятности. — Тя вече не се усмихваше. — Мисля, че и той има лошо предчувствие. Но не желае да си признае, че изпитва чувства.

— На някои хора така е по-лесно.

— Той твърди, че ти ще направиш каквото трябва, без значение колко са слаби шансовете за успех.

— Джобният му калкулатор ли му каза това? — Амблър поклати глава. — Не греши.

— Не искам да те загубя, Хал. — Тя затвори очи за миг. — Не мога да те загубя. — Каза го по-силно, отколкото бе възнамерявала.

— Господи, Лоръл. И аз не искам да те изгубя. Пък и все пак съществува странната възможност да… — Той поклати глава, защото това бяха думи, които не можеше да изрече и не можеше да очаква някой да разбере. Преди живота му беше евтин — евтин за него самия. Никога не беше мислил по този начин и едва сега го осъзнаваше. Защото вече не беше евтин. Сега притежаваше нещо от изключителна ценност. Притежаваше Лоръл.

Въпреки това именно заради Лоръл беше тук; именно заради Лоръл щеше да направи онова, което трябваше да се направи. Не можеше да потъне в земята, не можеше да изчезне в някой южноамерикански мегаполис и да преживява в анонимно съществуване, докато между великите сили избухваше война. Един свят, в който живееше Лоръл, беше свят, който имаше дълбоко значение за него. Това бяха нещата, които Амблър мислеше и не можеше да изрече на глас. Той просто се взря в нея за няколко секунди, докато и двамата събираха сили, за да се изправят срещу онова, което лежеше пред тях.

Никога не се съмнявайте, че малка група от мислещи, отдадени на делото хора може да промени света. Наистина само такива хора са го променяли.

Думите се върнаха към него като киселина, плиснала се в гърлото му. Изобщо не можеше да проумее мащабите на глобалните катаклизми, които щяха да се отключат, ако конспирацията на палмеритите отбележеше успех.

Амблър се приближи до прозореца и надникна към комплекса от сгради от другия край на улицата — Конгресния център. Военни полицаи стояха на групички, облечени в среднощно синьо — такъв беше цветът на панталоните им, на непромокаемите им якета, на вълнените им шапки. Единствено изключение правеше тюркоазната лента от вътрешната страна на вдигнатите им яки и високите им черни ботуши. Застанали накуп, те сякаш носеха нощта със себе си. Високи огради от кухи железни пръти, почти заровени в снега, насочваха посетителите към строго обозначеното място за влизане. Амблър беше виждал затвори с най-строг режим, които изглеждаха по-гостоприемно.

— Може би Кейстън ще измисли нещо — вметна Лоръл.

— Нали вкара и мен вътре. Не че научих нещо.

— Вкарал те е вътре? — изуми се Амблър. Тя кимна.

— Установи, че технически погледнато, аз съм класифицирана към разузнавателните служби. Разрешително на високо ниво, нали така? От офиса на Световния икономически форум получиха официално потвърждение на статуса ми. Работата е там, че служителите на остров Париш също имат разрешителни на високо ниво, такива са правилата в подобно заведение, но откъде можехме да го знаем? Става въпрос за всички онези букви и цифри, които вървят след името ти, а Кейстън е истински магьосник в изработването на системата.

— А къде е той, като стана дума?

— Трябва да пристигне всяка минутка — отвърна Лоръл.

— Аз подраних. — Нямаше нужда да обяснява защо. — Пък може и да е напипал нещо, да е открил някоя от неговите „аномалии“.