Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Когато по-младата жена приключи с госта, когото обслужваше — африканец, разочарован от невъзможността да обмени нигерийски найри за швейцарски франкове, — Амблър пристъпи напред със смутено изражение.

— Такъв съм идиот — каза той. — Можете ли да предположите?

— Съжалявам, не разбрах? — английският й имаше съвсем лек акцент.

— Аз съжалявам още повече. Оставих картата за отключване в стаята си.

— Не се тревожете, сър — любезно отвърна жената. — Непрекъснато се случва.

— Но не и на мен. Името ми е Марти Хибард. Или би трябвало да кажа Мартин Хибард.

— А номерът на стаята ви?

— Какъв ли беше този път? — Амблър се престори, че рови в паметта си. — А, спомних си, четиристотин и седемнадесет.

Жената зад мраморния плот го дари с насърчителна усмивка и въведе някакъв код в компютъра си. Минутка по-късно от електронното устройство зад гърба й се появи нова карта и тя му я подаде. — Надявам се престоят ви да е приятен — пожела му жената.

— Ами, знаете ли, всъщност наистина е така — каза Амблър. — Благодарение на вас.

Тя с признателност се усмихна на комплимента.

Стая 417 се оказа просторна и пищно декорирана в леки, въздушни цветове и обзаведена с изящни мебели: старовремски резбован скрин, кресло, малко бюро и дървен стол с висока облегалка в далечния ъгъл. В целия Давос и околностите нямаше нито една свободна стая през последната седмица на януари, но тази, която току-що си беше присвоил за кратко, щеше да му свърши работа.

Той се обади по телефона, изгаси светлините, дръпна завесите, включително и пердетата, за да затъмни напълно стаята, и зачака.

Десет минути по-късно на вратата се почука. Амблър се притисна към стената зад вратата. Това беше стандартна маневра, нещо, което беше научил по време на обучението си. Нещо, което беше втора природа на оперативен агент като Харисън Амблър.

Ако той наистина беше Харисън Амблър.

В душата му отново заклокочи поток от черни опасения. Той свали резето и открехна вратата.

Стаята беше тъмна. Но без да вижда, той усещаше мириса й — мириса на шампоана й, мириса на омекотителя за дрехи, меденото ухание на кожата й.

— Хал? — Гласът й беше не по-силен от шепот. Тя затвори вратата зад себе си.

Той също заговори тихо, за да не я изплаши.

— Насам — каза той, а на устните му се изписа усмивка, така спонтанна като кихване, въздишка, смях. Тя сякаш сама озари стаята.

Лоръл пристъпи натам, откъдето идваше гласът на Амблър, протегна ръка към лицето му като слепец, откри бузата му, погали я и застана съвсем близо до него. Той усети топлината й, почувства как устните й се докоснаха до неговите — сякаш електрически ток премина през него. Обгърна я с ръце и я придърпа към себе си, усети лицето й, опряно в гърдите му, и започна да целува косата й, ушите й, шията й, като дълбоко си поемаше дъх. Трябваше да се наслади на всеки миг, който прекарваше с нея. Макар да знаеше, че е възможно да не оцелее през този ден, в него се надигна ликуващото чувство — увереността, че каквото и да се случеше с него, поне нямаше да умре, без да е познал любовта.

— Лоръл — простена той. — Аз…

Тя притисна устни в неговите, като го накара да замълчи и сякаш извлече смелост от целувката му.

— Знам — каза тя след кратка пауза.

Той нежно обви лицето й с ръце и прокара пръсти по бузите й, по кадифената кожа под очите й, която се беше навлажнила.

— Няма нужда да произнасяш думите — каза Лоръл с плътен глас, променен от завладялата я емоция.

Тя отново се сгуши в прегръдката му, отново притисна устни към неговите. В един продължителен миг той не осъзнаваше нищо друго, освен нея: топлината й, уханието й, стегнатата й, потръпваща плът, притисната в неговата, дори и бавното биене на сърцето й. Останалият свят изчезна за сетивата му, хотелската стая, градът, мисията, целият свят. Не съществуваше нищо друго, освен тях двамата, двамата, които сякаш се бяха слели в едно цяло. Той почувства как Лоръл се вкопчва в него, но вече не отчаяно, а със странно спокойствие, което обзе и двамата.

После сякаш се спуснаха на земята и отново се превърнаха в двама души. Той щракна ключа на лампата близо до вратата. Осветено, пространството около тях също се промени — стана по-малко, по-уютно, някак по-интимно заради красивите материи и цветове. Лоръл не изглеждаше променена; тя беше същата, както си я беше представял, сякаш образът във въображението му се беше материализирал пред очите му: големите, напръскани със зелени точици лешникови очи, изпълнени с копнеж, любов, загриженост; порцелановата кожа и плътните, леко разделени устни. Това беше образ, който излъчваше абсолютна отдаденост, образ, който човек рядко виждаше извън филмите — само че този беше истински; той беше тук, на една ръка разстояние. Той беше най-истинското нещо, което можеше да съществува.