Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Имаше я и Лоръл Холанд. Тя беше там, сигурно беше пристигнала. Сърцето му се изпълваше с вълнение и болка, когато мислеше за нея, за неговата Ариадна. Господи, толкова я обичаше. Лоръл, жената, която първо бе спасила живота му, а после и душата му. Нямаше значение колко е красив пейзажът; всичко, което го разделяше от Лоръл, му беше омразно.

Той погледна часовника си — нещо, което бе станало като идея фикс, откакто бе влязъл в Швейцария. Времето изтичаше. Поредното стръмно изкачване на алпийския път, после по-плавно спускане. Той държеше педала на газта опрян почти в пода и натискаше спирачките само когато бе абсолютно наложително. Толкова близо и въпреки това толкова далеч — толкова много пропасти зад гърба му, толкова много пропасти напред.

Давос

Малко места на земята са едновременно толкова огромни в популярните представи на хората и толкова миниатюрни като физическа реалност — не повече от миля къщи и обществени здания, струпани около един-единствен главен път. Натежали от снега иглолистни дървета заобикаляха градчето като замръзнали часовои. Географите знаеха, че това е курортното селище с най-голяма надморска височина в Европа, но няколко дни всяка година Давос също така олицетворяваше върха на финансовата и политическата мощ. Наистина градът се беше превърнал в синоним на годишната среща на Световния икономически форум — сбирка на глобалния елит, която се организираше тук в последната седмица на януари, когато сумракът на сезона караше гостуващите светила да блестят още по-ярко. Въпреки че форумът беше посветен на свободното движение на капитала и труда и идеите, самото събитие беше тежко охранявана зона. Разпръснатите постройки с формата на полусфери и кубове — самият конгресен център, където се провеждаше конференцията — бяха охранявани от стотици представители на швейцарската военна полиция; временни железни огради блокираха всички възможности за неофициален достъп.

Той остави микробуса на паркинга зад стара, неугледна църква с висока кула, извита като шапка на вещица, и закрачи нагоре по тясна алея към главната улица на града. Тротоарите старателно се почистваха от снега с цената на безспирни усилия; вятърът непрестанно навяваше сняг от хълмовете дори когато не валеше. Главната улица представляваше нещо като аркада, магазините следваха един след друг, прекъсвани единствено от някой случаен хотел или ресторант. Във витрините нямаше нищо необичайно — шикозна поредица от международни марки като „Бали“, „Шопар“, „Ролекс“, „Пол Шарк“, „Прада“. Той мина покрай бутик, който продаваше ленено спално бельо, наречено „Бет и Бесър“, и край висока модерна сграда, пред която се вееха три знамена, сякаш беше консулство. Всъщност тук се помещаваше местният клон на Ю Би Ес — Обединената банка на Швейцария, а знамената бяха на държавата, кантона и компанията. Амблър не изпитваше съмнения кое от изброените диктуваше истинската лоялност на финансовата институция. Само хотелите — „Постхотел“ с традиционния рог над гигантските квадратни букви или „Моросани Швайцерхоф“ със зелено-бялото изображение на чифт традиционни алпийски ботуши над запазения си знак — символизираха донякъде местния дух.

Давос може и да беше едно от най-отдалечените места в света, но светът беше тук, в пълно бойно снаряжение. Коли със зимни гуми с дълбоки грайфери и силни фарове той мярна тъмносиня „Хонда“, сребрист „Мерцедес“, ниска спортна кола от същата марка, миниван „Форд“ — се носеха по улиците с бясна скорост. Иначе редицата витрини му заприлича на холивудска снимачна площадка, на умален декор — тук всичко постоянно напомняше колко тесен е всъщност градът, защото отвсякъде се виждаше разстилащата се шир на необятните планински хребети със замръзналия водопад от дървета, който се изливаше от невидим извор някъде по върховете. Гънките на самата земя — възвишения, неразгадаем чертеж от хребети, падини и скални арки досущ като пръстите на самия Бог — засенчваха всичко друго и го правеха нереално, непостоянно. Най-старата сграда, покрай която мина, беше не твърде елегантна каменна постройка с табела „Kantonspolizei“ , офисът на регионалната полиция. Но обитателите й също бяха просто гости, контролиращи онова, което не можеше да бъде контролирано — неподвижните, отрупани със сняг планини, неуправляемата човешка душа.

А неговата собствена душа? Амблър беше изтощен, омаломощен от информацията, която можеше да означава и всичко, и нищо. Духът му беше мрачен и мразовит като настоящия ден. Чувстваше се незначителен, безсилен, изолиран. Мъжът, който не беше там. Дори и за самия себе си. Тихи, язвителни гласове забъбриха в главата му, караха се, задаваха въпроси. Ето го тук, съвсем близо до върха на планината, а се чувстваше затънал в блато повече от всякога.