Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— Хората, изправени срещу смъртта? Това описва и двама ни, приятелю, и мога да ти го докажа. — Амблър погледна убиеца по-скоро презрително, отколкото уплашено.

Последва кратък проблясък на объркване и интерес.

— Как?

— Първо, нека ти покажа копие от трансмисия „Сигма“ А23–44Д. Имам копие във вътрешния джоб на якето.

— Не мърдай. — Дълбоките очи на специалиста се превърнаха в цепки, тънката му като нож уста се разтвори в подигравателна гримаса. — Сигурно ме вземаш за аматьор. Да не си посмял да мръднеш.

Амблър сви рамене и вдигна ръце на нивото на раменете си.

— Тогава сам го извади от джоба ми — нехайно каза той. — От горния вътрешен джоб, трябва да свалиш ципа. Ще държа ръцете си така, че да ги виждаш. Работата е там, че не е задължително да вярваш на думите ми. Но ако искаш да запазиш мизерния си живот, ще имаш нужда от помощта ми.

— Силно се съмнявам в това.

— Повярвай ми, не давам и пет пари дали ще живееш или ще умреш. Просто единственият начин да спася собствения си задник е да спася твоя.

— Що за глупости.

— Хубаво — отвърна Амблър. — Знаеш какво казваше един американски президент: „Вярвай, но потвърждавай.“ Нека да опитаме друг вариант: не вярвай, но потвърждавай. Или може би се страхуваш да откриеш истината?

— Само да си направил и едно шибано движение, веднага ще ти пръсна мозъка — изсъска специалистът, докато мрачно се приближаваше, стискайки пистолета в дясната си ръка и посягайки към ципа му с лявата. Металният плъзгач се скри под яката на подплатеното зимно яке на Амблър. След два опита ципът се отвори. Сега мъжът пристъпи още по-близо до Амблър и опипа вътрешността на якето му, търсейки вътрешния джоб. Кожата покриваше черепа му като облицовка от твърда гума. Амблър усещаше гъстия, леко кисел дъх на мъжа. Очите му, които сякаш нямаха клепачи, бяха по-студени от планинския въздух.

Сега прецизирането на времето беше съдбоносно. Амблър се отпусна в състояние на привидно спокойствие, но всъщност състояние на напрегнато очакване. Твърде ранен или твърде късен ход би бил еднакво фатален. Рационалната мисъл едва ли би му подсказала благоприятно решение. Той трябваше да бъде нащрек, докато пропъждаше от съзнанието си рефлективността, познанието, пресметливата преценка — тежките окови на съзнателната мисъл. Светът изчезна — планините, въздухът, земята под краката му и небето над главата му. Реалността се състоеше от два чифта очи, два чифта ръце. Реалността се състоеше от всичко, което се движеше.

Сега специалистът установи, че вътрешният джоб също е затворен с хоризонтален цип, а лявата му ръка не беше достатъчно пъргава, за да се справи с плъзгача; когато го задърпа, металните зъбци се впиха в платнената лента, към която ципът беше пришит, като още повече затрудниха отварянето му. Докато убиецът се бореше с ципа, Амблър леко подви колене — един уморен мъж, който се отпускаше.

После затвори очи с бавното примирение на човек, страдащ от главоболие. Специалистът имаше срещу себе си човек, който не само беше захвърлил пистолета си, но и вече не го гледаше. Понякога използваш най-добре оръжието си, като го хвърлиш. Този жест вдъхваше увереност на врага, дълбока увереност — жест на животно, което се предава, на куче, което открива гърлото си, за да умилостиви по-агресивен противник.

Прецизиране — разочарован, специалистът дръпна ръката си, непохватната си лява ръка. Амблър сви още малко колене и се сниши още повече. Прецизиране — специалистът нямаше друг избор, освен да премести пистолета си от дясната в лявата си ръка — действие, което щеше да отнеме най-много секунда. Дори и със затворени очи Амблър усещаше и чуваше как убиецът започва да прехвърля оръжието. Времето се измерваше в десети от секундата. Пистолетът преминаваше в лявата ръка на мъжа, левият му показалец се протягаше към предпазителя на спусъка, опипвайки извитата кукичка от стомана, докато Амблър подвиваше колене дори още повече, навеждаше глава като засрамено дете. Вече не мислеше, просто се отдаваше на всичките си инстинкти и… сега сега сега сега…

Амблър връхлетя напред, напред и нагоре. Събраната сила в прегънатите му крака беше огромна, снишената му глава се заби в челюстта на другия мъж. Той чу и почувства как зъбите на мъжа изтракват и разтърсващата костите вибрация преминава нагоре през черепа му. После, секунда по-късно, вратът на мъжа се отплесна назад, а стресът го накара инстинктивно да отвори длани. Амблър чу как пистолетът изтрака по замръзналия паваж и… сега сега сега сега…