Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— Кейлъб — протегна ръка Графтън. — Не видях името ти в списъка с поканените.

— И аз не видях твоето — невъзмутимо отвърна Норис.

— Заместване в последната минута — обясни Графтън. — Ора Сюлейман си счупила нещо. — Сюлейман беше настоящият председател на съвета и имаше слабост към дълбокомислени изказвания, сякаш неизменно си представяше, че играе роля в телевизионна историческа възстановка.

— Със сигурност не е счупила чувството си за хумор. Тя просто няма такова.

Графтън неволно се усмихна.

— Да, както и да е. Така че се наложи да избутат на сцената дубльора.

— И при мен е така — каза Норис. — Откази в последния момент, заместване в последния момент. Какво можехме да направим? Всичките дойдохме да мълвим високопарни празни приказки.

— В това сме най-добри, нали? — Очите на Графтън се присвиха в усмивка. — Искаш ли да те откарам с мен?

— Разбира се. Лимузина ли те чака? Другият мъж презрително изсумтя.

— Хеликоптер, бейби. Истинска птичка. Аз съм от Съвета за национална сигурност, ние пътуваме със стил.

— Радвам се да видя, че данъците ни вършат работа — подигра го Норис. — Води напред, Стан. — Той претегли тежестта на куфарчето си, докато следваше представителя на СНС. Всъщност го чувстваше много по-добре балансирано с 9-милиметровия пистолет с дълго дуло вътре.

— Трябва да ти го призная, Кал. За човек, който току-що слиза от самолета, изглеждаш свеж като маргаритка. Или поне толкова свеж, колкото си винаги.

— Ами, както онзи поет казва, „Имам да измина още много мили, преди да заспя“. — Норис сви рамене. — Да не споменавам обещанията, които трябва да изпълня.

Амблър стигна до възвишение, което му даваше добър изглед към контролния пункт, и спря за минута, за да надникне през отрупаните със сняг клони и да огледа терена.

Специалистът от Марсилия се беше разположил по средата на пътя, като наблюдаваше шосето и околностите. Служителите в кабинката все още изглеждаха отегчени, за разлика от колегите си в митницата — тъй като камионът все още не беше поправен, шофьорът му беше на разположение да ги забавлява с историите си.

Пътят надолу беше по-лесен от изкачването нагоре. Там, където теренът беше твърде стръмен, той се плъзгаше или се претъркулваше, като контролираше скоростта си с ръце и крака, но вземаше предвид и гравитацията, която ускоряваше спускането му. Най-накрая се върна до гъсталака от ниски смърчове.

От едва няколко ярда разстояние се разнесе тих мъжки глас.

— Тук бета-ламбда-епсилон. Локализирахте ли обекта? — Беше американец, говореше с тексаски акцент. — Защото не излязох от леглото само за да ми замръзне проклетият задник.

Отговорът бе недоловим, без съмнение предаден през слушалка. Значи говореше по електронен комуникатор, някакъв вид уоки-токи. Тексасецът се прозя и закрачи по банкета на пътя, за да постопли краката си.

Разнесоха се крясъци, но от доста далеч, от самата митница. Амблър хвърли поглед към колата, която беше спряла пред оранжевата бариера. Един раздразнен пътник — плешив, с порозовяло лице и скъпо облекло — беше помолен да излезе за проверка от голямата лимузина, която шофираше. — Бюрократична лудост — ядосваше се богатият човек. По този маршрут минавал всекидневно и досега никога не бил подлаган на подобен тормоз.

Митническите служители му се извиниха, но останаха твърди. Бяха получили сигнали. Днес се налагаше да вземат специални предпазни мерки. Можел да се отнесе към митническите власти — всъщност днес имали посещение от надзорник. Мъжът можел да се оплаче на него.

Порозовелият бизнесмен се обърна към неуниформения надзорник и почувства върху себе си леден поглед на безразличие и презрение. Той въздъхна, а протестите му се усмириха до смотолевено недоволство. Минута по-късно оранжевата бариера се вдигна, двигателят изръмжа и лимузината потегли, сякаш изразявайки възмущението си от нараненото достойнство.

Но шумните протести на мъжа бяха осигурили на Амблър необходимото прикритие.

Не можеше да промени шансовете в своя полза, но поне можеше да намали шансовете, които бяха срещу него. Той запълзя по пътека, водеща към пътя, докато не зърна едър мъж с изключително скъп ръчен часовник, чиято златна каишка лъщеше на ранното сутрешно слънце. Тексасецът от плът и кръв. Часовникът беше неподходяща вещ за такава позиция; той предполагаше агент с големи привилегии, неконтролирана сметка за разходи — човек, чиито дни в оперативната работа отдавна бяха преминали и който беше призован в спешната операция просто защото се намираше в близост. Амблър пристъпи иззад преспа сняг, обви врата му с дясната си ръка и заключи в кука дланите си върху лявото му рамо. После заклещи врата му точно под челюстта между бицепса и предмишницата си, като притисна сънната артерия и предизвика незабавна загуба на съзнание. Мъжът се закашля, а после се отпусна на земята. Амблър опипа дрехите му, търсейки комуникатора.