Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Тактиката беше красиво замислена, съобразена с естествения терен, както и с официалния граничен пункт. Амблър се възхити на професионализма. Но кой стоеше зад това — екипът на Стратегически решения или „Консулски операции“?

В този момент се появиха двама служители от швейцарска страна; на границата пред ниската оранжева бариера бе спряло малко бяло рено. Единият от митничарите се наведе да зададе няколко стандартни въпроса на шофьора. Свери лицето му със снимката в паспорта. Предстоеше да реши дали да предприеме други действия. Френският служител стоеше наблизо и размени поглед с швейцарския си колега. Шофьорът не се нуждаеше от допълнителна проверка. Оранжевата бариера се вдигна, а белият автомобил беше пропуснат с безразлично махване на ръка.

Двамата мъже седнаха на пластмасови столове в кабинката, нагласиха зимните си шапки, загърнаха подплатените си якета.

— Жената в реното беше толкова дебела, че ми напомни за съпругата ти — обърна се единият към другия на френски. Говореше високо и думите му се носеха над вятъра.

Другият се намръщи в шеговит гняв.

— За съпругата ми или за майка ти?

Това беше една от онези подигравки, безвкусни и лишени от всякакво въображение, които изпълваха дългите дни на скука. Откъм митницата се появи марсилският убиец и се огледа наоколо. Следвай погледа му.

Мъжът се взираше в тъмна скална площадка на около двеста фута над него. Там със сигурност беше разположен друг член на екипа. Трябваше да има и трети. Изпратен като наблюдател, готов да участва само в екстремна ситуация.

Специалистът отиде до големия прожектор, а после слезе на паркинга, където изчезна зад ниска тухлена постройка, където се съхраняваше техническо оборудване. Дали разговаряше с някого?

Нямаше време да анализира вероятностите; трябваше да действа. Дневната светлина само щеше да помогне на враговете му. Стигнахме дотук, водени от вярата. Можеше да се изкачи до скалната площадка по диагонална лъкатушеща пътека. Близостта често намаляваше опасността. Той изпълзя изпод смърчовете и се отдалечи на разстояние от няколкостотин ярда нагоре по пътя, където пъхна чантата си в друг гъсталак и я покри с купчина сняг. После се покатери на тесен хребет, който вятърът беше оголил от снега. С големи крачки се запъти нагоре по стръмнината. Хвана се за клона на едно закърняло дърво, за да се издърпа нагоре до по-високо ниво и да премине към следващия хребет, който беше по-удобен за пътека. Със силен трясък клонът се счупи под тежестта му и Амблър рухна назад, като успя да предотврати падането си надолу единствено с помощта на разперените си ръце. Опита се да се изправи на крака, но грайферите на подметките му се плъзгаха по пресния, пухкав сняг. Само една грешка стъпка и щеше да се прекатури на петдесет фута надолу по хълма. Използваше околните дървета като перила, прескачаше камъни, насилваше краката си да напомпват мускули, когато на хлъзгавия сняг губеше равновесие. Нямаше да позволи да го застрелят тук като заек на открито поле. Спомни си прочувствените думи, с които Лоръл го беше изпратила, и те му вдъхнаха сили. Пази се , беше му казала тя. Заради мен.

Норис никога не беше сънувал кошмари; под напрежение той, изглежда, спеше по-дълбоко и по-спокойно. Един час преди самолетът да се приземи в Цюрих, той се събуди и си проправи път до тоалетната, където наплиска лицето си с вода и изми зъбите си. Когато слезе и се озова в ярко осветеното пространство на летището, той изглеждаше толкова спретнат, колкото и всеки друг ден.

Притежанието на оръжие всъщност му помогна да получи по-бързо багажа си. Той се представи пред специалния кабинет на „Суис Еър“, който се занимаваше с тези въпроси, и за пореден път се удиви на швейцарската прецизност. Постави подписа си върху два документа и получи огнестрелното си оръжие и малката си пътна чанта. Във въпросния офис се бяха събрали още няколко официални правителствени представители — двама-трима от тайните служби, човек, когото слабо познаваше от съвместните конференции с контратерористите от ФБР. Разпозна един мъж в гръб — облечен в тъмносив костюм на райета, с отличителна туфа коса, боядисана в оттенък, който граничеше с оранжевото. Мъжът се обърна и се усмихна на Норис, твърде хладнокръвно, за да издаде изненадата си. Казваше се Стенли Графтън и беше от Съвета за национална сигурност. Норис го помнеше от различни брифинги, на които беше присъствал в Белия дом. Графтън беше по-добър слушател от повечето хора от Съвета за национална сигурност, макар Норис да подозираше, че той също имаше какво още да каже.