Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Лоръл Холанд и Клейтън Кейстън пътуваха до Цюрих с високоскоростния влак Те Же Ве, с който щеше да им отнеме малко повече от шест часа, а автобусът до Давос-Клостерс щеше да прибави може би още два часа до крайната цел. Влаковият маршрут беше популярен; двамата щяха да се возят поотделно и вероятно нямаше да имат проблеми. Но те не бяха мишени на мисия „неспасяем“, оторизирана от „Консулски операции“, на не по-малко смъртоносна присъда, издадена от Групата за стратегически решения, на врагове без имена. Общественият транспорт щеше да го отведе право в мрежите им. Нямаше друг избор, освен да шофира, да потърси анонимност сред стотиците хиляди коли по „Ауторут дю Солей“. Дотук добре. Но гранично-пропускателният пункт щеше да бъде най-рискованата точка в пътуването. Швейцария се отнасяше резервирано към европейската интеграция; контролът по границите й оставаше стегнат.

В град Колмар той откри шофьор на такси, който, зърнал ветрилото от твърда валута, което Амблър разпери пред очите му, веднага се съгласи да го откара до селцето Сен Мартен от другата страна на границата. Шофьорът, на име Люк, беше широкоплещест мъж с рамене колкото комплект кегли за боулинг, с мазна, провиснала коса и онази миризма — напомняща за мокър талаш, гранясало масло, оборски тор, — която беше типична за некъпания, а обливането с люляков афтършейв никак не можеше да прикрие. Но пък беше простодушен и прям дори в алчността си. Амблър знаеше, че може да му се довери.

Когато потеглиха, Амблър отвори прозореца и остави хладния планински въздух да облъхва лицето му. Пътническата му чанта лежеше на седалката до него.

— Сигурен ли си, че искаш прозорецът да е отворен? — попита шофьорът, безчувствен към задушливата смрад в колата си. — Навън е мразовито, приятелю. Както вие, американците, казвате, по-студено е от задника на гробокопач.

— Няма проблем — учтиво отвърна Амблър. — Свежият въздух ме държи буден. — Той вдигна ципа на зимното си подплатено яке.

Намираха се на около седем мили от граничния град Сен Моранси, когато Амблър отново усети тръпнещо безпокойство и започна да прихваща сигнали — несигурни, двусмислени, неясни, — че може би е засечен. Просто параноя? Един покрит с брезент джип поддържаше постоянна дистанция зад тях. А един хеликоптер се появи на място и във време, в които присъствието му не беше нормално. Но пък хипербдителният мозък винаги идентифицираше несъответствие дори и при най-невинни обстоятелства. Кой от тези знаци беше най-важен, ако изобщо имаше такъв?

На няколко мили от швейцарската граница Амблър забеляза морскосин микробус с познат регистрационен номер; беше го виждал и преди. Отново се запита: в параноик ли се превръщаше? Скосеният ъгъл на бледата светлина преди зазоряване скриваше лицето на шофьора. Амблър накара Люк да намали скоростта; синият микробус намали почти веднага, като продължаваше да спазва постоянна дистанция помежду им — прекалено голяма дистанция, отколкото професионалната предпазливост на един шофьор би продиктувала. Безпокойството му премина в страх. Амблър трябваше да последва инстинктите си. Стигнахме дотук, водени от вярата. Вярата, която беше съхранила живота на Амблър досега, беше от най-суровия тип — вярата в самия себе си. Нямаше да се разтрепери сега. Трябваше да приеме реалността.

Бяха го открили.

Слънцето блещукаше над хоризонта като червена панделка; беше студено като в хладилник. Амблър каза на Люк, че му е хрумнало нещо друго, че му се е приискало да си направи една ранна сутрешна разходка; да, точно тук, какво по-прекрасно място от това?

Добавената валута смекчи явното подозрение на Люк до кисела гримаса на скептицизъм. Шофьорът знаеше, че от него не се очаква да повярва на измисления претекст, но макар историята да беше фалшива, парите бяха истински. Люк не започна да протестира. Ако не друго, Люк сякаш се забавляваше от ситуацията. Имаше безброй причини човек да иска да избегне граничния контрол, като най-честата бе да си спести митническата такса върху скъпи стоки. Досега превозното средство на Люк не беше използвано за прекарване на недекларирани стоки и самият той не поемаше никакъв риск.

Амблър стегна връзките на кожените си планинарски обувки, грабна чантата си и излезе от колата. Прекосяването на границата пеша не беше неочаквана възможност. След няколко минути той вече беше изчезнал сред отрупаните със сняг борове, ели и кедри, като се движеше паралелно на пътя, но на разумните двеста ярда встрани. След половин миля съзря два големи прожектора, разположени от двете страни на пътя — мощни светлини под лампите от заскрежено стъкло във формата на балон. Митницата — тъмнокафяво дърво с горскозелени капаци на прозорците на първия етаж и с ковани решетки на втория, под голям стръмен покрив — приличаше на великанска буква „А“. През дърветата той виждаше френския трикольор — синьо, бяло и червено — и знамето на Швейцария с бял кръст на фона на червен щит. Отстрани на пътя, близо до белите погранични линии, които едва се виждаха изпод падналия сняг, бяха наредени грубо изсечени скални отломъци като физическо препятствие, освен законния контрол. А ниска яркооранжева бариера контролираше потока от превозни средства. От двете страни на пътя имаше будки без врати. Малко след митницата шофьорът на камион за хранителни продукти очевидно се беше възползвал от широкия павиран банкет, за да паркира повредилото се превозно средство. Амблър виждаше само от кръста надолу ниския, шкембест механик, който се беше навел над двигателя. До камиона бяха разпилени инструменти и чаркове. От време на време се чуваше по някоя приглушена френска ругатня.