Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Около него всекидневният живот продължаваше по обичайния начин. Градинарят или чистачът, или какъвто там беше, продължаваше да събира боклуци от земята, а лицето му бе потънало в сянката на козирката на шапката му. Туристите започнаха да се стичат през портала, оглеждайки се за таксита или за метростанцията, разговаряйки помежду си с уморени в края на деня гласове.

Кронос даде сигнал на някой отсреща — снайпериста, досети се Таркин.

— Не се тревожи за нашия приятел с мерника — каза Кронос със смразяваща злоба. — Той е само за всеки случай. Ти ще бъдеш мой, това всеки го знае.

Чистачът не спираше работата си и се приближи до тях. Таркин се притесни дали присъствието на служителя няма да попречи на действията му. Той нямаше нищо общо с тях, беше случайно на това място, но това едва ли би впечатлило хора като Кронос. За миг Таркин изпита неясно чувство на тревога — нещо го озадачи в начина, по който мъжът вървеше.

Внезапно един лъч светлина от залязващото слънце се отрази в стъклото на минаваща кола и за секунда озари лицето на чистача. Таркин изпита нов спазъм на ужас. Спомни си плувния басейн в хотел „Плаза“. Лицето, което беше зърнал в Люксембургската градина.

Китайският убиец.

Шансовете му за оцеляване бяха съвсем намалели.

— Онова, което никога няма да разбереш, Кронос — започна Таркин в отчаян опит да си купи още малко време — е…

— Чух достатъчно от теб — каза едрият мъж, а пръстите му стискаха пистолета. Изведнъж враждебният израз на лицето му се смени със странно празен поглед.

В същата секунда Таркин осъзна, че от лявото ухо на Кронос е бликнала червена струя. Китаецът беше паднал на едно коляно, а греблото за боклуци в ръцете му беше се превърнало в дълга пушка със заглушител. Това се беше случило толкова бързо, че Таркин можеше да възпроизведе събитията само ретроспективно.

Китаецът се извъртя към Таркин и натисна спусъка — за миг Таркин се запита дали това е последното нещо, което вижда… само че мъжът се взираше през оптичния мерник, а никой професионалист не би го направил, когато мишената му беше на петнадесет стъпки разстояние. Таркин чу изщракването на изстрелян заряд.

Убиецът не се целеше в него, а в снайпериста.

Мозъкът на Таркин се задейства на бързи обороти. В това нямаше логика.

Мъжът пред него погледна през окуляра и отново се прицели. Само човек с невероятни умения би се опитал да улучи скрит снайперист от открита стрелкова позиция.

Двойно изщракване — още два куршума. Таркин чу далечното стенание на ранен мъж.

Китайският снайперист се изправи от клекналото си положение и сгъна приклада на пушката си.

Таркин остана вцепенен, замаян от объркване и учудване.

Убиецът го оставяше да живее.

— Не разбирам — сковано отрони Таркин.

Той се обърна, кафявите му очи излъчваха тържественост.

— Сега вече знам това. Ето защо си още жив.

Таркин погледна на него с нови очи и видя един мъж, който изпълняваше дълга си, мъж, който се гордееше със страшните си умения, но не извличаше удоволствие от смъртоносните им последствия. Този човек беше в собственото си светоусещане не толкова воин, колкото пазител ; той знаеше, че навсякъде в човешката история е имало такива като него — било то преторианци, рицари тамплиери или самураи, които се превръщаха в оръдия от стомана, за да не се налага на другите да се превръщат в такива. Мъже, които бяха груби, за да могат другите да бъдат нежни. Мъже, които убиваха, за да могат другите да живеят в безопасност. Защита беше паролата му. Защита беше кредото му.

Част от секунда по-късно от гърлото на китаеца изригна фонтан от кръв. Невидимият снайперист, макар и ранен, имаше сили поне за още един изстрел и го бе насочил към човека, който представляваше най-голяма непосредствена заплаха.

Таркин скочи на крака. За секунди — за кратки секунди — останалите нападатели щяха да са на безопасно разстояние, спъвани от камъните и плочите в тази градина на смъртта. Той трябваше да използва възможността или да я изгуби завинаги. Стрелна се към двойните зелени порти към улицата, не спря, докато не откри взетата под наем кола, която беше оставил в близка пресечка. Докато се отдалечаваше сред натоварения парижки трафик, вземайки мерки, за да е сигурен, че не го преследват, той се опита да осмисли онова, което беше научил.

Елементите подскачаха и се блъскаха едни в други, разкъсваха съзнанието му. Някой беше убил Фентън. Дали беше от организацията на Фентън, някаква внедрена къртица? Дали беше някой, с когото Фентън беше работил — някой от правителството на Съединените щати?