Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Той се премести в друга ниша на няколкостотин фута разстояние, която досега беше потънала в тъмни сенки, но позволяваше изглед към стъпалата, които водеха надолу към колумбария.

Не се наложи да чака дълго.

Първи на сцената се появи същият младеж с коженото яке, който беше взел раницата му. Сега той препускаше надолу по стъпалата към колумбария, пъхнал ръка в якето си, сякаш стиснал корема си. Следващият беше плешив мъж на средна възраст със сипаничаво лице и голям корем. Той не слезе долу, а зае позиция близо до параклиса, в далечния край на стълбището. С един поглед назад можеше да види площадката долу. Разумна позиция за подкрепление.

Трети мъж пристигна две минути по-късно. Това беше вторият от мъжете, които бяха хванали Таркин при опита му да напусне гробището. Лицето му беше зачервено и лъщящо от пот, предизвикана от напрежение, от физическото усилие или и от двете.

Таркин чу тихо бръмчене в малката гумирана слушалка в ухото си, а после отново се разнесе металическият глас.

— Съзвездие 87, потвърди, че обектът е запазил позиция.

Таркин, вперил очи в плувналия в пот мъж, забеляза, че устните му се движат заедно със звука на гласа; очевидно това беше неговият глас, предаван чрез скрит фиброоптичен микрофон.

На лицето му се изписа объркване.

— Съзвездие 87, чакам включване — каза той.

Таркин закрепи беретата на каменния перваз на най-близкия еркер и се взря в спускащия се мрак с тревога. Дори да беше стрелец шампион — а той не беше, — разстоянието беше твърде голямо за точен прицел с пистолет. По-вероятно беше само да издаде позицията си, отколкото да повали някого от нападателния екип.

Той изчака още един от екипа да се появи в зона 87 — сега вече тук бяха повечето от половината, а после крадешком започна да се изтегля, промъквайки се през оголена площ към северната част на гробището. Пред себе си виждаше кабината на пазача, голямата карта за туристи, високите тъмнозелени порти, които водеха към града. Ако присвиеше очи, можеше да види избелелите зеленикавобели навеси на близката парижка улица. Но близостта й може би беше измамна.

От разстояние той чу тракащото избухване на автоматичен огън и смаяни викове на тревога. Любителката на поезия се беше изправила; тридесетте куршума безопасно се бяха изстреляли в каменната повърхност под мраморната пейка. За агентите в зоната обаче това щеше да подейства като фар в морето, привличайки ги към тясното пространство, което той отдавна беше напуснал.

Той ускори ход и забърза край безбройни надгробни камъни и статуи, голи дървета и шумолящи вечнозелени храсти, докато сенките се издължаваха, а розовото сияние на залязващото слънце избледняваше като угасващ пламък. Мускулите му бяха стегнати, сетивата — нащрек. Със ситуацията, която беше създал, на професионален жаргон беше „отпуснал налягането“ на вражеските сили; но на позиции имаше и други, наблюдаващи терена с бинокли. Опасността беше особено голяма на откритите места, като това, към което се приближаваше. Беше съвсем естествено да разположат там часовои.

Той още повече се забърза. Спъна се, безгласно изруга, а после не толкова чу, колкото почувства тихия двоен звук — нови пръснати камъни, остри, жилещи фрагменти. Ако не се беше спънал, един от куршумите щеше да прониже гърдите му.

Таркин се търколи на земята и се сниши зад висок шестфутов обелиск. Къде беше стрелецът? Отново имаше две възможности.

Нов приглушен взрив на мрамор — този път от отсрещната страна. Страната, към която се беше втурнал за убежище. Къде беше безопасно?

Той завъртя глава; при дадените обстоятелства ъгълът на изстрела беше твърде нисък, за да е дошъл от голямо разстояние.

— Изправи се като мъж!

Гласът на Кронос.

Мускулестият агент се появи от засенченото пространство зад голям мемориален паметник.

Таркин отчаяно огледа района пред себе си. Видя гърба на облечен в зелена униформа общ работник. През раменете му и отзад на шапката с козирка бяха изписани думите „Поддръжка, Пер Лашез“. През високия зелен портал — толкова близо и все пак на милион мили разстояние — той чуваше далечната шумотевица на парижка улица привечер. Наоколо се виждаха все по-малко туристи — светлината беше твърде слаба за добри снимки, — те не осъзнаваха смъртоносната игра, в която той беше впримчен.

Кронос беше насочил пистолет към него; Таркин можеше да се опита да грабне беретата, но удълженото от заглушителя й дуло щеше да добави фатална частица от секунда към времето, което щеше да му е необходимо да я извади.