Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Въпреки физическото усилие Таркин правеше всичко възможно да поддържа разговорния тон. Несъответствието между гласа и действията му щеше да обърка нападателите му, да му спечели критични секунди. Той усети, че ръката му удря в хрущял. Наранените тъкани около трахеята щяха да затруднят дишането на мъжа, но междувременно Таркин се нуждаеше от него, за да го използва като щит срещу другите двама. Още преди спринцовката да е паднала на земята, Таркин се втурна към другия здравеняк, но мъжът избегна удара и посегна към пистолета си. От втория удар в слепоочието на мъжа ръката на Таркин изтръпна от болка. Но врагът му беше само временно зашеметен. Двамата с Кронос побягнаха в противоположни посоки — освобождение, което изобщо не беше освобождение, както Таркин осъзна. То означаваше само, че се намира насред бойно поле.

Таркин се сниши на земята. Чу четири приглушени изстрела — откъде? — и наоколо експлодираха късчета мрамор и пръст. Той старателно огледа терена отсреща и видя гъста туфа рододендрони, зелени и през зимата, и после за миг зърна прегърбено рамо в камуфлажна дреха.

Времето забави ход. Той посегна към дългоцевния пистолет в кобура на поваления мъж, прицели се внимателно и изстреля три куршума в скоростна последователност.

Изненада се от тихия, плюещ звук на пистолета и осъзна, че в ръцете си държеше „Берета 92 Центурион“ — компактен 9-милиметров револвер със скъсени плъзгач и дуло, което се удължаваше от завинтения заглушител.

Сега отвъд рододендроновия храст се показа окървавена ръка, а секунда по-късно раненият мъж изпълзя от гъсталака и се скри на безопасно място зад близката статуя.

За Таркин нямаше безопасно място. Той трябваше да се движи — всеки момент в покой беше момент, в който нечий мерник попадаше върху него. Той хукна в посоката, в която беше избягал Кронос, и почувства в ухото си парване от раздробени парченца мрамор. Срещу него беше изстрелян нов куршум, този път от снайперист, разположен някъде на високо. Таркин се огледа, докато тичаше — имаше твърде много места, където един снайперист да се скрие.

Тринадесет души , каза Кронос и не блъфираше.

Всичките опитни убийци, всичките програмирани да ликвидират Таркин. Трябваше да преобърне преимуществата, трябваше да използва особеностите на терена срещу тях. Но как?

Вече беше се примирил с иронията, че трябва да се бори за живота си на територията на гробище. „Пер Лашез“ приличаше на великанска игрална дъска, лабиринт от пътеки, алеи и паметници, които можеха да послужат като препятствия или като пунктове за атака. Враговете му бяха разположени в мрежа върху мрежа.

Трябваше да си осигури достъп до тази мрежа. Втурвайки се от един надгробен камък към друг, той привличаше далеч по-малко внимание.

Трябваше да мисли — не, трябваше да чувства, да остави инстинктите си да го направляват. Как би разположил екипа, ако зависеше от него? Щеше да сложи няколко души в защитни позиции, а други просто на наблюдателни постове с готовност да се разгърнат в нападение само в краен случай. Трябваше да използва особените си умения — предимството си — в своя собствена защита или щеше да умре тук. А беше стигнал твърде далеч, за да го позволи. Над страха му надделяваше друга, по-мощна емоция — гневът.

Той изпитваше необуздан гняв заради онова, което му бяха причинили, онова, което беше започнало още в Чанхуа. Гняв заради опита да откраднат собствената му душа на остров Париш. Гняв към арогантността на стратезите, които разполагаха човешките същества като безбройни пешки по шахматната дъска на геополитиката.

Нямаше да умре тук. Не и сега. Не и тази вечер. Други щяха да умрат. Защото за онези, които искаха да го убият, нямаше да има милост.

Той се втурна надолу по алея, обозначена с табела „Шмен дю Кенконс“, мина през участък от подгизнал торф и излезе на друга калдъръмена пътека, авеню „Агадо“. Сега приближаваше северозападната част на голямото гробище, където се намираше голям параклис в мавритански стил, с кръгъл купол над внушителен портал. Всъщност това беше колумбарий — сграда, в която се съхраняваха урни с праха на покойници. Пред главния вход имаше стръмно стълбище, което водеше към отворена подземна гробница, наподобяваща черна правоъгълна паст.

Това беше място за убежище, но същевременно можеше да стане и смъртоносна клопка. Едва ли ГСР са го пропуснали. На около шестдесет фута имаше нещо, което приличаше на полузатворена аркада с варовикови колони от двете страни. Таркин се втурна вътре, а очите му бързо се стрелкаха на всички посоки. Отляво видя японец с джобна дигитална камера и злобен поглед. Таркин не му обърна повече внимание; туристът беше раздразнен заради провалената снимка. Млада руса жена и по-възрастен мъж с маслинова кожа и посивяващи слепоочия стояха прегърнати в следващата ниша; тя го изпиваше нежно с очи, а той тревожно погледна Таркин. Но това не беше тревогата на някой, който се стреми да види; това беше тревогата на човек, който се стремеше да не бъде видян. Мъжът сигурно изневеряваше на съпругата си или, тъй като това беше Франция, на любовницата си, което беше още по-лошо. В следващата ниша имаше жена с широко лице, която четеше книга. Тя за кратко вдигна поглед към Таркин, не прояви очевиден интерес и се върна към четивото си.