Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Кръвта на Амблър изстина. Той мислеше трескаво и се насилваше да се съсредоточи. Пред него мъжът с коженото яке и черната тениска подаваше найлоновата раница на двама мъже с каменни лица и тъмни вълнени палта. Те приеха пакета и забързаха нанякъде, без съмнение към някое технически оборудвано превозно средство.

Очертаваха се две възможности. Едната беше, че срещата бе компрометирана — че техни общи врагове бяха научили за нея и бяха организирали прихващане. Втората, и както Амблър трябваше да признае, по-вероятна възможност, беше, че срещата е била клопка от самото начало.

Нима Фентън го беше лъгал през цялото време? Подобна перспектива беше съкрушителен удар за способностите на Амблър, но той не можеше да пренебрегне тази възможност. Може би Фентън беше забележителен актьор, научил се наистина да преживява емоциите, които изиграваше. Способностите на Амблър за ефективно възприятие може и да бяха необичайни и свръхестествени, както житейският му опит беше доказал, но той не таеше илюзии, че са непогрешими. Може би се е заблуждавал. Въпреки че беше по-вероятно самият Фентън да е получил грешна информация. Това изглеждаше най-достоверно. Би било далеч по-лесно да излъжат Фентън, отколкото да излъжат него.

Каквито и да бяха обстоятелствата, Амблър знаеше, че единственият безопасен ход беше отстъплението. Заболя го — всеки един от членовете на мобилизирания екип сигурно знаеше нещичко, от което Амблър се нуждаеше. Всеки враг беше потенциален източник. Но знанието нямаше да му бъде от полза, ако беше мъртъв. Трябваше поне да приеме тази истина.

Амблър ускори крачка и зави надясно — този път щеше да го изведе до метростанцията на „Пер Лашез“. На правата калдъръмена пътека той закрачи дори по-бързо, с вида на бизнесмен, осъзнал, че закъснява за среща.

Видя онова, което му се случваше, твърде късно. Двамата едри мъжаги, които бяха получили раницата, се приближаваха към него от двете противоположни посоки и сега почти се блъснаха в него, а широките им рамене закачиха неговите и го завъртяха с добре режисирано движение.

— Извинете, мосю. Извинете — високо повтаряха те. Един случаен минувач не би разбрал какво става — просто лек сблъсък между забързани, разсеяни хора. Междувременно Амблър се бореше яростно, но напразно. Двамата агенти бяха високи и яки — по-високи и по-яки от него, — а с телата си те методично и яростно го изтласкваха от калдъръмената пътека към задната стена на близка гробница. Броени секунди по-късно, скрити от погледи зад красивата каменна сграда, те застанаха от двете му страни, сграбчиха ръцете му и го обездвижиха. Мъжът отдясно държеше нещо в ръката си, нещо от пластмаса и малко лъщяща стомана. Всъщност спринцовка, пълна с кехлибарена течност.

— Нито дума — каза мъжът с приглушен глас. — Или ще забия това в ръката ти. — Беше американец с набита фигура и широко лице, а в дъха му се усещаше вонята на протеинова диета.

Отнякъде се появи трети мъж и Амблър мигновено го разпозна. Косата му беше къдрава, отъняваща, сивееща; очите му бяха тясно разположени, по челото му имаше дълбоки бръчки. Амблър го познаваше от времето, когато лицето му все още беше гладко, а косата му гъста и непокорна. Единствено непроменени бяха дългият му, прав и широк нос и разширяващите се от гняв ноздри, които придаваха на лицето подчертано конски вид. Нямаше грешка, че това беше агентът, познат като Кронос.

В усмивката на Кронос нямаше и намек от топлота.

— Отдавна не сме се виждали, а? — каза той с тон, който не предполагаше желание за разговор. — Твърде отдавна, Таркин.

— Може би не достатъчно отдавна — неутрално отвърна Амблър. Очите му пробягваха по тримата мъже. Вече беше очевидно, че Кронос е представителят на властта тук; другите следваха неговите сигнали.

— Преди десет години ти направих подарък. Сега се опасявам, че ще трябва да си го взема обратно. Това прави ли ме индиански дарител 18 18 Човек, който си иска направените подаръци обратно. — Б.пр. ?

— Не знам за какво говориш.

— Така ли? — В очите на Кронос блестеше явна омраза.

— Това е доста странен израз, не мислиш ли? — Амблър се нуждаеше от време, от повече време да разгадае ситуацията, в която беше се озовал. — Странно е, че говорим за „индиански дарител“, особено като се замислим за стотиците преговори, които белият човек е провел с червенокожите, за всичките онези обещания и гаранции, които изобщо не са спазени. Не смяташ ли, че изразът би следвало да бъде „индиански отнемащ“, означаващо да приемаш единствено нещата, които ще ти бъдат отнети. В това дали няма повече смисъл?