— Вярваш ли го?
По-възрастният мъж издиша с лек свистящ звук.
— Не — каза той. — Не го вярвам. — Ли Пей беше в края на седемдесетте, но сега изглеждаше още по-възрастен.
— Минахме през всички възможни канали — каза Уан Цай не за пръв път. — Вдигнахме тревога. Но открихме, че той вече е във въздуха, на половината път от дестинацията си. Трябва да го накараме да се върне.
— Само че той няма да се върне — въздъхна Ли Пей. — И двамата го знаем. Той е мъдър като сова и упорит като магаре. — Белязаното му от старостта лице придоби скръбно изражение. — А кой знае дали няма да се сблъска с още по-големи опасности тук, у дома.
— Говори ли с У Джингу, колегата на Чао?
— Изглежда, никой не знае къде е той в момента. — Икономистът преглътна трудно.
— Как е възможно? Уан Цай поклати глава.
— Никой не знае. Говорих абсолютно с всички. На всички ни се иска да мислим, че случилото се с Чао е случаен инцидент. Но не можем да го повярваме. — Икономистът прекара ръка през гъстата си посивяваща коса.
— Сигурно трябва да започнем да се притесняваме и за У Джингу — каза възрастният мъж.
В измъчения поглед на Уан Цай личаха само останки от самообладанието му. — Кой отговаря за екипа по сигурността на Лю Ан?
— Знаеш кой — каза лукавият селянин. Уан Цай за миг притвори очи.
— Имаш предвид Народната армия за освобождение.
— Дивизия под контрола на НАО. Което е същото. Уан Цай се огледа наоколо, огледа просторния си офис, величествената зала на парламента, фасадите на Джуннанхай, които се виждаха от прозореца му. Вратите, стените, порталите, бариерите — всяка мярка за сигурност му се стори олицетворение на затвор.
— Ще говоря с командващия генерал — рязко каза Уан Цай. — Лично ще го помоля за съдействие. Много от тези генерали са мъже на честта, независимо от политическите си възгледи.
Няколко минути по-късно той беше получил обезопасена връзка с човека, който понастоящем държеше в ръцете си сигурността на президента Лю Ан. Не скри тревогите си, призна, че засега не са основани върху обективни доказателства, и горещо помоли мъжа да предаде на Лю Ан спешно съобщение.
— Не се притеснявайте за това — каза висшият офицер от Народната армия за освобождение на дрезгав мандарински език. — Нищо не е от по-голямо значение за мен от сигурността на Лю Ан.
— Защото не бих могъл да ви обясня по-ясно до каква степен сме загрижени всички ние, които работим с Лю Ан — отново повтори икономистът.
— Имате пълната ми подкрепа по този въпрос — увери го офицерът от НАО, генерал Лам. — Както казват хората в моето село, „Дясно око, ляво око“. Вярвайте, че безопасността на нашия обичан предводител е мой личен приоритет.
На Уан Цай поне така му се счу, че казва генералът.
Тежкият акцент на мъжа караше думата „приоритет“ да звучи почти като една друга, рядко употребявана мандаринска дума, която означаваше „играчка“.
Гробището „Пер Лашез“ съществуваше от началото на деветнадесети век на стария хълм Шам Левек и беше кръстено на изповедника на Луи X, отец Лашез. Понастоящем тук почиваха легендарни личности — Колет, Джим Морисън, Марсел Пруст, Оскар Уайлд, Сара Бернар, Едит Пиаф, Шопен, Балзак, Гъртруд Стайн, Модиляни, Стефан Грапели, Делакроа, Айседора Дънкан и още много други. Посмъртният стил на богатите и известните, помисли си Амблър, докато влизаше.
Гробището беше огромно — доста над сто акра — и оплетено в мрежа от калдъръмени пътечки. Особено през зимата напомняше на каменна градина.
Той погледна часовника си. Срещата беше насрочена за 17,10. В Париж по това време на годината слънцето залязваше около пет и половина. Светлината вече бързо гаснеше. Той потръпна, и то не само защото му беше студено.
Никога не се съгласявай на място за среща, определено от отсрещната страна. Основно правило. Но в този случай нямаше друг избор. Не можеше да изтърве следата.
На картата гробището „Пер Лашез“ беше разграфено на деветдесет и седем „подзони“, като миниатюрни държави, но главните улички имаха имена, а инструкциите му ясно уточняваха накъде точно да поеме. Понесъл черната си раница, Амблър пое от авеню „Сиркюлер“ по обиколния път, който вървеше по външния периметър на гробището, до авеню „Дьо ла Шапел“ и зави по авеню „Фьойян“.
Всички тези улици и пътеки — всяка обточена с мавзолеи и паметници, наподобяващи малки къщички — придаваха на мястото вид на малко село. Село на мъртвите. Някои от надгробните паметници бяха от червен гранит, но повечето представляваха гравирани плочи от варовик, травертин и мрамор. Сивотата на ранната вечер допринасяше за гробищния дух.
Читать дальше