Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

А после, както Джън прозаично потвърди, той беше просто мъртъв.

Бъртън Ласкър се качи в асансьора на хотел „Джордж“ с гладко избръснатия млад мениджър, който беше дежурен. Когато стигнаха до седмия етаж, младият мъж почука по тежката дъбова врата, а после я отключи със специална кодирана карта. Двамата мъже минаха по стаите, където не се забелязваше никакъв признак на живот. После хотелиерът влезе в банята; лицето му беше сиво като пепел, когато излезе оттам. Ласкър се втурна в помещението и видя какво беше изплашило другия мъж. Той остро си пое дъх. Имаше чувството, че в гърдите му се издува балон, който му пречи да диша.

— Приятел ли ви беше? — попита хотелиерът.

— Приятел и бизнес партньор — кимна Ласкър.

— Съжалявам. — Мъжът неловко млъкна. — Помощта ще пристигне скоро. Ще се обадя където е нужно.

Ласкър стоеше вцепенен и се опитваше да се овладее. Пол Фентън. Почервенялото му, набъбнало тяло лежеше свлечено във ваната, чисто голо. Ласкър забеляза парата над още топлата вода, празната бутилка от водка, подпряна до мивката — сценичен декор, който можеше да обърка френската жандармерия, но не и да заблуди Ласкър.

Един забележителен мъж, един велик човек беше убит.

Ласкър изпитваше силни подозрения кой може да стои зад това, а когато прегледа дигиталния органайзер на Пол Фентън, подозренията му се потвърдиха. Беше мъжът, когото Фентън наричаше Таркин. Мъж, когото Ласкър познаваше твърде добре.

Таркин беше служил в Отряда за политическа стабилизация и Ласкър — с кодово име Кронос — бе имал нещастието да работи под негово ръководство в няколко оперативни назначения. Таркин си беше въобразил, че е по-висшестоящ от колегите си и не обръщаше внимание на подкрепата, която те саможертвено му оказваха. Таркин беше известен с необичайния си талант да чете мислите на хората — талант, който някои от стратезите в „Консулски операции“, превъзнасяха до небесата. Не можеха да проумеят онова, което старите войници като Кронос знаеха от личен опит — че оперативният успех винаги се свеждаше до пушечна сила и мускули.

А сега Таркин беше убил най-великия мъж, когото Ласкър познаваше, и щеше да си плати за това. Щеше да плати с единствената валута, която Ласкър приемаше — живота си.

Ласкър нямаше мира от това, че някога беше спасил живота на Таркин, макар той да не прояви някакви признаци на благодарност. Ласкър си спомни влажната, изобилстваща с комари нощ преди десетина години в джунглите на Джафра, Шри Ланка. Тогава бе рискувал живота си, за да се хвърли сред безспирната стрелба и да спаси Таркин от група терористи, които искаха да го убият. Ласкър си повтаряше горчивата стара поговорка: Нито едно добро дело не остава ненаказано. Беше спасил живота на чудовище — грешка, която сега щеше да поправи.

Фентън не го информираше за всичко, с което се занимава — това не се очакваше от един стратег. Веднъж попита Фентън за мотивите на определено назначение, но той небрежно му отвърна: „Твоята работа е да прецакваш и убиваш.“

Вече не му беше така забавно.

Ласкър прегледа данните в безжичния дигитален органайзер на Фентън. Ще изпрати съобщение на осъдения човек. Но първо ще се обади на „десетината сътрудници“, с които Групата за стратегически решения разполагаше в Париж. Те ще бъдат вдигнати по тревога веднага в очакване на прецизни заповеди за мобилизация.

Ласкър бе обзет от дълбока скръб, но не можеше да си позволи да скърби, докато не отмъсти. Той призова цялата си професионална дисциплина. Срещата с осъдения мъж ще се състои при залез-слънце.

Това ще бъде, закани се Ласкър, последният залез, който Таркин ще види някога.

Кейлъб Норис натисна бутон и прекъсна разговора си по мобилния телефон. Беше глупаво, че ЦРУ изобщо разрешаваше употребата на мобилни телефони в главния си щаб. Те смущаваха доста от сложните мерки за безопасност, които се вземаха — сякаш импрегнираха сито. Но в момента това обстоятелство беше добре дошло.

Той унищожи разни документи в машината за рязане до бюрото си, взе палтото си и накрая отключи стоманената каса, скрита в библиотеката. Дългоцевният пистолет се намести идеално в куфарчето му.

— Желая ви приятно пътешествие, господин Норис — каза Бренда Уолънстайн с типичния си носов глас. Тя беше секретарка на Норис през последните пет години и прецизно спазваше правилата за безопасност на работното място. Когато вестниците започнаха да разпространяват истории за костния синдром на повтарящите се действия, тя сложи на китките си специални бандажи. Напоследък започна да носи големи слушалки като на телефонен оператор, за да предпази врата си от притискането на обикновената телефонна слушалка. Имаше и времена, спомни си Норис, когато тя бе започнала да проявява алергии към миризми; това, че алергиите не се развиха, се дължеше единствено на разсеяността й.