Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Тонът на жената, която отговори, незабавно стана предпазлив.

— Личните досиета на персонала на отделение 4-З, да, знам — каза тя. — Ще трябва да обработя молбата ви.

— Не, разбирате ли, вие вече ни предоставихте копие от тези документи — излъга Ейдриън.

— От Обединения център ли го направиха?

— Аха — безгрижно отвърна Ейдриън. — Просто искам да ви помоля за още едно копие.

— О, така ли — ледът в гласа на младата жена започна да се разтапя. — Съжалявам. Бюрокрация, а?

— На мен ли го казвате — оплака се Ейдриън с възможно най-недоволен и доверителен тон. — Иска ми се да кажа, че става въпрос за националната сигурност. Но всъщност става въпрос за това да спася собствения си задник.

— Какво имате предвид? — Ами, Кейтлин… Кейтлин, нали?

— Точно така — отвърна тя. Дали само си въобразяваше, или тя наистина започваше да се отпуска?

— Звучиш ми като човек, който никога не прави грешки, затова не очаквам много съчувствие от теб.

— Аз ли? — изкиска се тя. — Да не се шегуваш?

— Неее, познавам твоя тип. Държиш всичко под контрол. Всеки лист хартия в офиса ти е на мястото си.

— Не коментирам — каза тя и той усети усмивката в гласа й.

— Хей, за мен е важно да имам някой за пример. Изградил съм твоя професионален образ в съзнанието си, остави ме да си го подхранвам.

— Много си забавен.

— Значи съм бил направо истински клоун, когато изпратих файла директно в кабинета на заместник-директора, без да направя копие за моя шеф. — В гласа на Ейдриън се долавяше хленчене, но и лек флирт. — Което означава, че шефът ми направо ще го втресе. И образованият ми в Станфорд задник отива на кино. — Той направи пауза. — Слушай, това е мой проблем, а не твой. Не исках да те натоварвам. Няма значение. Наистина.

Младата жена от другия край на слушалката въздъхна.

— Просто всички са настръхнали от цялата тази работа. Един Бог знае защо. Всичко е в някаква засекретена база данни от ниво омега.

— Вътрешното съперничество е най-жестоко, нали?

— Предполагам — колебливо отвърна тя. — Ще видя какво мога да направя, става ли?

— Спасяваш ми живота, Кейтлин — каза Ейдриън. — В истинския смисъл.

Бъртън Ласкър за пореден път погледна часовника си и продължи да обикаля ВИП чакалнята на „Еър Франс“. Фентън нямаше навика да закъснява. Но пасажерите вече се качваха на самолета, а Фентън още не се беше появил. Той провери при стюардесите на вратата. Те отвърнаха на въпросителния му поглед с отрицателно поклащане на глава; вече ги беше питал два-три пъти дали Фентън не се е появил. Обзе го раздразнение. Съществуваха най-различни обстоятелства, които биха могли да забавят един пътник, но Фентън беше човек, който старателно се подготвяше за евентуалните неприятности и неудобства, които биха могли да го сполетят. Така че къде беше сега? Защо не отговаряше на мобилния си телефон?

Ласкър работеше за Фентън от десетилетие и през последните няколко години можеше уверено да се определи като най-лоялния му помощник. Всеки стратег имаше нужда от човек, който се отдаваше напълно на строго определената задача да изпълнява , да довършва нещата. Ласкър блестящо си вършеше работата. Той беше ветеран от Специалните сили, но никога не бе изпитвал отвращението на някои военни към цивилните — Фентън беше патрон за оперативните агенти, както други бяха патрони за художниците. И Фентън наистина беше стратег — той истински разбираше как едно частно обществено партньорство може да трансформира американските сили в секретните операции. На свой ред Фентън уважаваше Ласкър за опита му в операции и сблъсъци, а и в по-тънката сфера на контрашпионажа, чиито кадри беше обучавал. Ласкър считаше годините, прекарани при Фентън, за най-ценните и най-благотворните в целия си съзнателен живот.

Къде ли се бавеше Фентън? Когато стюардесите на „Еър Франс“ затвориха вратите на рампата с извинително свиване на рамене, Ласкър почувства как вледеняващ страх пронизва вътрешностите му. Нещо не беше наред. Той позвъни на рецепцията на хотела, където двамата с Фентън бяха отседнали. Не, мосю Фентън не е напуснал хотела.

Нещо съвсем не беше наред.

Лоръл Холанд най-сетне се присъедини към двамата мъже на все още безлюдния четвърти етаж на музея „Армандие“ няколко минути по-късно от уговорения час — поставените й задачи бяха отнели повече време, отколкото предполагала, обясни им тя.

— Вие трябва да сте Клейтън Кейстън — обърна се тя към счетоводителя и протегна ръка. Отношението й, както и думите й, бяха леко официални. Тя все още се страхуваше от него като висш служител на ЦРУ. В същото време безрезервно вярваше на преценката на Амблър. Амблър бе взел решение да му се довери; тя щеше да го последва. Оставаше само да се надяват, че той не е сгрешил.