Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Амблър оценяваше музея от друга гледна точка — непопулярността му предлагаше чудесно място за тайни срещи, а комбинацията от множеството прозорци и тихата улица щеше да му позволи да засече незабавно дебнещи патрули. В същото време фондация „Армандие“, натоварена със стопанисването на ограничен бюджет, беше наела един-единствен пазач на целия музей, а този пазач рядко се качваше по-високо от втория етаж.

Амблър изкачи стълбите до четвъртия етаж и зави по коридор с позлатени отливки и дълга картина, изобразяваща свирещи на лири богини, които се обтягаха сред нещо, прилично на голф игрище, и си проправи път към голямата зала в края, където двамата с Кейстън трябваше да се срещнат.

Стъпките му бяха заглушени от килима с прасковен цвят и той чу гласа на Кейстън, докато се приближаваше.

Амблър замръзна, почувства как тръпките на страха пълзят по гръбнака му. С кого беше Кейстън?

Той безшумно се приближи, докато не започна да чува ясно думите.

— Отлично — казваше Кейстън. И — Много добре. — И — Значи се справят чудесно? — Човек, говорещ по мобилен телефон. Настъпи дълга пауза. — Лека нощ, плюшено зайче — каза Кейстън. — И аз те обичам. — Той затвори телефона и го прибра в джоба си, докато Амблър влизаше в залата.

— Радвам се, че успя да дойдеш — каза Кейстън.

— Плюшено зайче? — попита Амблър.

Изчервен, счетоводителят се обърна и погледна през прозореца.

— Накарах офиса ми да провери данните на Граничния контрол — сподели счетоводителят след малко. — Доктор Ащън Палмър е пристигнал в Роаси вчера. Той е тук.

— Твоят офис? Можеш ли да се довериш на дискретността им?

— Казвам „моя офис“, но всъщност става дума за един човек. Асистентът ми. И да, вярвам му.

— Какво още научи?

— Не съм казал, че научих нещо друго.

— Каза — поправи го Амблър. — Само че не с думи. Кейстън огледа претрупаните с платна стени и се намръщи.

— Работата е там, че е объркано, и още не знам как да го тълкувам. Онова, което наричат „брътвеж“ — малки прихващания, някои само с частичен характер, но нито едно не води до заключение само по себе си.

— Но взети заедно?

— Нещо става или може би трябва да кажа, че нещо ще се случи. Нещо, включващо…

— Китай — намеси се Амблър.

— Е, това е по-лесната част на главоблъсканицата.

— Самият ти говориш с гатанки.

— По-трудната част си ти. Ако подходим към въпроса логически, това е мястото, от което трябва да започнем. Онова, което наричаме избирателни ефекти на наблюдението.

— Виж, Кейстън, защо не се опиташ да говориш на английски?

Кейстън го изгледа кръвнишки.

— Избирателните ефекти на наблюдението са абсолютно обичайни. Забелязвал ли си някога как в супермаркета винаги се озоваваш на най-дългата опашка? Защо става така? Защото това е опашката с най-много хора. Например да кажем, че съм ти съобщил, че господин Смит, за когото не знаеш абсолютно нищо, стои на опашка пред една от касите и ти трябва да познаеш на коя, като единствената ти информация е за броя на хората на всяка опашка.

— Няма никакъв начин да отгатна.

— Но заключенията се основават върху вероятности. И очевидно най-вероятното заключение е, че той е на опашката, на която има най-много хора. Щом отстъпиш назад и погледнеш на себе си от външна перспектива, това става очевидно само по себе си. Най-бавното пътно платно е онова с най-много коли на него. Законите на вероятността сочат, че би било най-вероятно всеки един шофьор да е именно в това платно. Което означава теб. Не лошият късмет или заблудата те карат да мислиш, че другите платна се движат по-бързо. По-често, отколкото рядко, те наистина се движат по-бързо.

— Добре — каза Амблър. — Това е очевидно.

— Наистина е очевидно. Веднъж щом ти е изтъкнато. Същото е, ако не знаеш нищо за даден човек с изключение, че живее на тази планета, и трябва да познаеш от коя страна е родом. Твоето предположение следва да е Китай. Ще сгрешиш по-рядко, отколкото ако назовеш, която и да е друга страна, просто защото Китай е най-голямата нация на света.

— Много умно — отбеляза Амблър. — Аз не съм китаец.

— Не, но вече си въвлечен в нещо, което включва китайската политика. И въпросът е защо ти? В примера с опашките в супермаркета почти нищо не те отличава от другите купувачи. Но в този случай списъкът на подходящи кандидати е много по-точен.

— Но не аз съм избирал. Бях избран.

— И отново въпросът е защо? — упорстваше счетоводителят. — Каква информация са имали за теб? Кои са били уместните данни?