Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— Какво е това? — попита Лоръл, а очите й тревожно се разшириха. Двамата с Амблър бяха в хотелската стая, а той току-що беше свалил ризата си. Тя се приближи към него и прокара пръсти по тъмната синина отстрани на рамото му.

— Оказа се, че тайният щаб на Кейстън изобщо не е безопасен — призна Амблър.

— Можеш ли да се довериш на този мъж? — остро попита Лоръл. Изглеждаше неспокойна, изплашена за него.

— Налага се.

— Но защо, Хал? Как можеш да бъдеш толкова сигурен?

— Защото, ако не му се доверя, значи не мога да се доверя на себе си. — Той млъкна. — Трудно е да се обясни.

Тя бавно кимна.

— Не е и нужно. Аз те разбирам. Не знам защо се безпокоя. Светът изгуби смисъл преди много време.

— Преди няколко дни — поправи я Амблър.

— По-отдавна.

— Откакто аз влязох в него. — В гърлото му се надигна горчивина. — Един непознат. Един непознат на самия себе си. — А после предупредително добави — Недей.

Тя погали с пръсти гърдите, раменете, ръцете му, сякаш да се увери, че той е истински, че е човек от плът и кръв, а не някакъв фантом. Когато отново срещна погледа му, очите й бяха влажни.

— Никога не съм срещала човек като теб.

— Това си е благословия. Тя поклати глава.

— Ти си добър човек. — После потропа по гърдите му. — С добро сърце.

— И нечия друга глава.

— Да не ти пука — шеговито отвърна тя. — Те се опитаха да те изтрият, но знаеш ли какво? Ти си по-истински от всеки, когото съм срещала.

— Лоръл — каза той и млъкна, усетил вълнението в собствения си глас.

— Когато съм с теб, то е сякаш… сякаш откривам, че съм била съвсем сама през целия си живот, без да го осъзнавам напълно, защото никога не съм знаела какво е да бъдеш заедно с някого, наистина заедно. Ето така се чувствам, когато съм с теб. Сякаш винаги съм била сама, а сега не съм. Не мога да се върна към предишния си живот. Не мога да се върна към самотата. — Гласът й трепереше от възбуда. — Искаш да говорим за онова, което си ми причинил, за онова, което си ме накарал да преодолея? Ето това ми причини. И искам то никога да не се променя.

Устата му беше пресъхнала.

— Нищо не ме плаши повече от мисълта да те изгубя.

— Вече не съм изгубена. — Кехлибарените й очи сякаш сияеха отвътре; зелените точици блестяха. — Ти спаси живота ми не само в буквален смисъл.

— За мен ти си единствената, Лоръл. Без теб нищо няма значение. Аз съм просто…

— Харисън Амблър — каза тя и се усмихна, произнасяйки името. — Харисън Амблър.

Музеят „Армандие“ не си заслужаваше обиколката. Но Амблър си го спомняше от времето прекарано в Париж на младини, и се съмняваше, че се е променил особено.

Това беше един от частните музеи на изкуствата в Париж и за да запази финансовия си статут като музей, усърдно поддържаше строго установено работно време. Но беше почти пуст; сигурно виждаше много по-малко хора, отколкото в края на деветнадесети и началото на двадесети век, когато е служил за частно жилище. Като къща — в стил неоиталианска вила с величествени сводести прозорци, вградени в английски варовик, и частично ограден двор — постройката все пак правеше впечатление. Издигната от банкер протестант, забогатял от сделки по време на Втората империя, тя беше разположена на Марсово поле в осми район — място, предпочитано навремето от бонапартистите благородници и по-новата класа на финансистите, което беше тихо и спокойно дори и днес. От дъжд на вятър музеят „Армандие“ беше наеман от филмови екипи за снимки на костюмирани сцени. Иначе беше сред най-непосещаваните обществени места в Париж. Може би беше чудесно местенце за младежки срещи — Амблър се усмихна на позабравения спомен, — но не представляваше почти никакъв интерес за музейната публика. Проблемът беше в колекцията. Съпругата на Марсел Армандие, Жаклин, имала вкус към изкуството на рококо от ранния осемнадесети век — школа, която решително бе излязла от мода през изминалия половин век. Още по-лошо, тя имала влечение към второразредни творци на рококо — платна от дребни таланти като Франсоа Буше, Никола дьо Ларгийер, Франческо Тревизани и Джакомо Амикони. Обичала купидоните да са пухкави и сияещи и да лудуват в ярко тюркоазно небе, а пасторалните овчари да бъдат подчертано пасторални. Преценявайки пейзажите, сякаш придобивала изобразеното имущество, а не самата картина.

Превръщайки дома си в музей, Жаклин, която надживяла съпруга си с десет години, сигурно се е надявала, че оставя притежанията си за наслада на идните поколения. Вместо това случайният посетител в музея реагираше на колекцията на Жаклин с приглушени освирквания или още по-лошо, с подигравателни възгласи на възторг.