Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Амблър прошепна още инструкции в ухото на Кейстън.

Накрая Кейстън отново си пое дълбоко дъх.

— Искам да говоря с командващия офицер — изрева той. При нормален разговор гласът му би потреперил; принуден да крещи обаче, той прозвуча смело и авторитетно.

Не последва отговор.

Изписвайки на лицето си пълен ужас, Амблър запристъпва към изпочупената врата, сякаш някой го буташе. Кейстън се спотайваше зад гърба му.

— Не му позволявайте да ме убие — изплака той, притискайки лице в голямата нащърбена дупка. — Моля ви, не му позволявайте да ме убие. Моля ви, не му позволявайте да ме убие. — Очите му бяха разширени, изцъклени, стрелкаха се диво с истерията на цивилен, попаднал в невъобразим кошмар.

Видя същите двама командоси — тъмнокоси, мускулести мъже с квадратни челюсти, очевидно отлично обучени. Опитваха се да видят отвъд него, в затъмнената стая, без да осъзнават факта, че плячката им буквално се взира в лицата им.

— Искам да говоря с командващия офицер — повтори Кейстън с висок, самоуверен тон. — Веднага!

Двамата мъже се спогледаха и Амблър усети как пулсът му се ускорява. Нямаше командващ офицер. Не още. Двамата стрелци бяха сами. Без съмнение скоро щяха да пристигнат други, но за момента дуото оперираше без подкрепа.

— Моля ви, не му позволявайте да ме убие — повтори Амблър, треперещ от ужас.

— Всичко ще бъде наред — тихо каза по-едрият командос.

— Пусни заложника — викна другият. — Тогава ще говорим.

— Да не ме мислите за идиот? — рязко кресна Кейстън. Амблър беше впечатлен; счетоводителят импровизираше.

— Ако го нараниш, с теб ще е свършено — отвърна вторият командос. Преговорите за заложници се изучаваха в началото на обучението за оперативен агент, но само повърхностно. Той очевидно се опитваше да си припомни основни тактики.

Внезапно Амблър се строполи на колене и изчезна от полезрението на командосите.

— Ох! — изпъшка той, сякаш силно са го ударили.

Двамата с Кейстън заговориха тихо и забързано. Следващият им ход трябваше да бъде безпогрешен. Изражението на пълна концентрация показваше, че Кейстън няма да изневери на прецизността — качество, на което толкова държеше.

Амблър отново подаде лице през неравната дупка, като тласна глава напред, сякаш го ръгат в тила с пистолет.

— Моля ви, извадете ме от тук — захленчи той. — Не знам кои сте. Не искам да знам. Само не му позволявайте да ме убие. — Чертите му бяха разкривени от ужас, а очите му плувнали в сълзи. — Той има много дълга пушка с много куршуми. Казва, че ще ме разкъса на парчета. Имам жена, деца. Аз съм американец. — Той бръщолевеше, говореше с кратки, задъхани изречения, обзет от паника. — Вие обичате ли филми? Аз съм във филмовия бизнес. Дойдох тук да търся места за снимки. Пък и посланикът ми е добър приятел. А после този тук ми каза, каза ми, о, боже, о, боже…

— Ето какъв е планът — избумтя гласът на Кейстън, невидим в тъмната стая. — Единият от вас да дойде на пет стъпки от прага. Една крачка по-близо и той умира. Ще пусна цивилния да тръгне към вас, за да видите, че е добре. Но ще го държа на прицел през цялото време, ясно ли е — Един грешен ход и моят „Лапуа магнум“, калибър 338, ще ви покаже на какво е способен.

Амблър отвори широко вратата и направи няколко сковани и нестабилни стъпки в коридора. На лицето му отново беше изписан пълен ужас. Командосите щяха да предположат, че мишената им се намира в най-тъмния ъгъл на стаята, извън полезрението им, с усъвършенствана дългобойна пушка в ръце. Ъгълът щеше да му позволи да убие заложника си, без самият той да се излага на опасност. Но двамата командоси нямаха друг избор, освен да играят по неговите правила. Времето беше на тяхна страна, сега планът им беше да го задържат възможно най-дълго, докато се съберат и останалите членове на екипа им. Амблър го виждаше изписано на лицата им. Вероятно смъртта на заложника беше приемлива цена за обезвреждането на Таркин, но това щеше да се реши от командващия им офицер.

Амблър направи още една крачка към втория, по-едър командос, видя морскозелените очи на мъжа, тъмната му коса, наболата му двудневна брада. Командосът гледаше на заложника само като на досадна пречка — неизвестно, което все още не можеше да бъде извадено от уравнението. Той вече не държеше пушката си в позиция; струваше му, че няма никакъв смисъл.

Амблър се разтресе от привиден страх. Хвърли поглед обратно към стаята и като пое въздух, се престори, че вижда насочено към главата си оръжие. После умолително се обърна към облечения в черно агент.